Тереза Медейрос - Скандална нощ

— Добре, щом непременно искате да знаете. Шпионирах ви. Но не за някакви си вестници, а за да задоволя собственото си любопитство.

— И успяхте ли? — Неизказаното предизвикателство в погледа му й напомни, че преди няколко минути тя беше в прегръдките му, целуваше го и чувстваше парещата му ръка върху голата си кожа.

Почувства как бузите й пламнаха и започна да се разхожда напред-назад пред прозореца.

— Не знам защо се сърдите така. Нищо лошо не съм направила…

И другата му вежда се изви нагоре.

— Тъкмо се приготвях за тържеството, когато Хариет влезе и ми каза за какво си шепнат прислужниците — в съседната къща на леля ме живее уб… — Тя бързо замлъкна и го погледна неспокойно.

— Маркизът убиец — добави тихо той.

Тя реши, че ще е най-добре нито да потвърди, нито да отрече.

— И докато се усетя, вече висях на едно дърво, моята прекрасна рокля се скъса, а котката на леля ми мяучеше. — Тя спря. — Можете ли да разберете?

— Не напълно — отговори по-любезно той и скръсти ръце. — Но, моля ви, не спирайте.

Тя отново започна да се разхожда напред-назад, настъпвайки подгъва на наметалото, което беше преметнала през ръката си.

— След като едва избягнах срещата с ужасната Търлигър, видях подозрителна светлина във вашия дом. Нещо гореше тук. Боже, аз може би ви спасих живота. И така ми се отблагодарявате. Дръпвате ме в къщата, наричате ме малка глупачка и после, после… — Тя се завърта обвинително. — После ме целунахте.

— Навярно най-голямото провинение — отвърна тихо той и я изгледа по-скоро развеселен, отколкото с чувство за вина. — Дори и смъртта бледнее пред него.

Тя простря ръце и не забеляза как наметалото й падна на земята.

— Не разбирате ли! Все още не бива да ме целуват. Още не съм представена.

— Но вече ви целунаха!

Стресната от погледа и гласа му, станал отново груб, Лоти се огледа и видя как по време на възбудената й обиколка, деколтето на повредената рокля се е смъкнало надолу. Една бледорозова пъпка от гърдата й се подаваше над коприната. Тя смутено дръпна плата нагоре и тогава чу как още един шев се скъса.

Решена да възстанови разума и достойнството си, тя отвори прозореца, посочи къщата на леля си от другата страна на градината и обясни:

— Тази вечер ще бъда въведена в обществото. Там, в онази къща!

Елегантната къща блестеше ярко осветена. Чуваше се шум от конски сбруи, тропот на копита, на колела от карета, шумен смях и говор. Струнният квартет беше настроил инструментите си и вече всеки звук наподобяваше музика. Тъй като всичко вървеше по план, Лоти се надяваше, все още да не са забелязали отсъствието й.

Лицето на Хейдън се промени бавно, от опасно до смъртоносно.

— Вие сте! — прошепна той и я изгледа, като че ли я виждаше за пръв път. — Вие не работите за скандалните вестници, а сте детето отсреща, което срещнах сутринта. — Той прокара ръка през косите си и отметна нетърпеливо една къдрица от челото си. — Господи, какво направих!

— Нищо — увери го бързо Лоти, едновременно разтревожена и зарадвана от реакцията му. — А аз не съм чак толкова дете. След два месеца ще стана на двайсет и една. Спомнете си, че Мери Шели е била на шестнадесет, когато е избягала с Пърси Биш Шели 1 1 Пърси Биш Шели (17–18 век) — голям английски поет романтик. Жена му, Мери Шели, също е писателка. Романът й „Франкенщайн“ е световноизвестен. — Б.пр. във Франция.

— За нещастие на първата госпожа Шели, с която той преди това е трябвало да се разведе.

Хейдън сновеше напред-назад зад бюрото, като че ли искаше да издигне стена между тях.

— Улеснен съм от факта, че сте надраснала пелените, но двайсет и една не е ли малко късна възраст за дебют?

Лоти вирна брадичката си.

— Не съм стара мома, както смятате. Но когато бях на осемнайсет, бяхме в Гърция. На следващата година, за нещастие — и тя се поколеба, тъй като й беше ясно, че обяснението не подхожда на зряла жена каквато искаше да бъде, — се разболях от шарка. В тежка форма — добави тя — и добре че не беше скарлатина, защото щях да умра.

— Щеше да бъде голяма трагедия и ние никога нямаше да се срещнем.

Лоти схвана думите му погрешно. Той можел да бъде и много саркастичен.

Без да обръща внимание на мрачния й поглед, той се опря с двете ръце върху писалището.

— Имате ли представа в какво непоносимо положение се оказахме, мис… мис…?

— Фърли — отговори тя, подаде смело ръка и направи изискан реверанс, с който мис Търлигър би била горда, въпреки че придържаше с другата си ръка корсета на роклята. — Мис Карлота Ан Фърли. Но семейството и приятелите ми ме наричат Лоти.