Том Кланси - Хаос

— Специалността ми е филмово изкуство — каза тя. — Но още не сме дошли до развръзката.

— Така ли? — каза уж учудено той. — Момиче от Лонг Айланд помага на американски агент да убие германски неонацист на служба в полицията. На мен поне ми се струва страхотна развръзка.

— Не е — отвърна тя. — Има по-добър вариант: американска девойка кара дядо си да се чувства горд, че е победила старите му врагове. Има повече наситеност и по-малко сензационен елемент.

— Ти си куку — каза Хърбърт, докато набираше номера. — Както им казвахме в Бейрут: „Куражлия, ама кукуригалник“.

— Понякога човек трябва да прави онова, което му се налага. — Джоди се приближи до мъртвия полицай, вдигна пистолета му и го избърса в джинсите си от пръстта.

— Хвърли го — посъветва я Хърбърт. — Не е необходимо да гръмне случайно и да довтаса цялата им глутница. Джоди оглеждаше оръжието.

— Използвахме един Р38 като този във филма — каза тя. — Шефът на реквизита ми показа как се борави с него.

— Браво на него. Хубав човек. Стреля ли?

— Улучих един пън от десет метра.

— Чудесно — каза Хърбърт. — Има обаче две неща, които трябва да знаеш. Първото е, че това е Р5, а не Р1, което е официалното име на „Валтер Р38“, който сте използвали. Всъщност много си приличат. Колкото до второто, пъновете всъщност не умеят да стрелят много добре, за разлика от хората.

Приключи с набирането на телефонния номер и зачака. Джоди стисна устни, наведе се и докосна бутона за изключване на връзката.

— Хей! — извика той. — Махни си веднага пръста оттам.

— Много съм ви благодарна за помощта, мистър Хърбърт… Боб… но аз си тръгвам.

— Не, не си тръгваш. Наоколо гъмжи от войнствено настроени психари, а ти си нямаш и най-малка представа какво представляват.

— Мисля, че имам.

— Нямаш! — изрева той. — Жената, която те е отвлякла, е Карин Доринг. Знаеш ли защо не те е убила? Защото е обявила, че не убива жени.

— Знам. Тя ми го каза.

— Втори път обаче няма да направи същата грешка — каза Хърбърт. — И онези задници, които работят за нея, също няма да я повторят. По дяволите, та ти вероятно няма да можеш да се промъкнеш дори и покрай постовете им.

— Ще намеря начин. Мога да се промъквам много безшумно.

— Дори и да приемем, че можеш, или да предположим, че постовете им са неопитни, какво ще направиш, ако успееш да проникнеш в лагера им? Ще убиеш Карин?

— Не — отвърна Джоди. — Не искам да ставам като нея. Просто искам да ме види. Искам да ме види, че съм жива и не се боя от нея. Тя ме заключи да умра в караваната, без да ми остави нищо. Нито надежда, нито гордост, нищо. Трябва да се върна.

— Но ти имаш гордост!

— Това не е гордост, това е срам. Страхът от срама. Страхът, че съм прекалено уплашена да се изправя лице в лице с нея. Искам да отхапя ухото на моята мъчителка.

— Моля? Не те разбрах.

— Това е нещо, което навремето е направил дядо ми. Не го ли сторя, никога няма да мога да вляза в тъмна стая или пък в безлюдна улица, без да се боя. Дядо ми също така казваше, че Хитлер контролирал хората чрез страха. Искам тези хора да знаят, че не са ме уплашили. Не мога да го направя никъде другаде освен в лагера им. Хърбърт приближи количката си към нея.

— В това, което казваш, има истина, но с връщането си няма да постигнеш нищо. Ще имаш на разположение някъде десет секунди, в които ще се почувстваш славно, преди да те покосят.

— Няма, ако ми помогнете — каза Джоди. — Искам просто да им покажа лицето си. Това е всичко. Не избягам ли от това, няма да избягам от нищо друго през живота си. Но ако хукна, това ще означава, че те са победили. Тя ще е убила една важна част от мен.

Хърбърт не можеше да оспори гледната й точка. Ако беше на мястото на Джоди, щеше да иска да постъпи точно по същия начин. Това обаче не означаваше, че щеше да се съгласи с нея.

— Добре, а как предполагаш че ще се почувствам аз, ако ти се случи нещо? Освен това помисли си добре. Ти запази спокойствие. Ти воюва. Ти спаси живота ми. Не е необходимо да доказваш нищо.

— Не — възрази Джоди. — Моят демон е все още там. Аз тръгвам и вие не можете да ме спрете. Ще ви изпреваря.

— Не се заблуждавай от количката ми, скъпа Джоди — заяви Хърбърт. — Поискам ли, мога и да летя. — Той дръпна пръста й и започна да набира повторно номера. — А и освен това не мога да ти позволя да се самоубиеш. Ще ни бъдеш нужна на съдебния процес. Тази сутрин бях с един германски правителствен служител, заместник-министърът на външните работи Рихард Хаузен. Той се е посветил на унищожението им. Отмъсти и ти по този начин.