Том Кланси - Буферна зона

Самуел се приближи към Роджърс.

— Генерале, забелязах нещо, преди светлините да изгаснат — задъхано прошепна той.

— Какво видя? — попита Роджърс.

— Намираше се точно зад мястото, на което бяхте с господин Фрайдей — продължи пакистанецът. — На една от по-ниските ледени тераси, на около девет или десет фута височина. Приличаше на сателитна чиния.

Външна връзка, помисли си Роджърс. Разбира се.

— Може би има нещо общо с факта, че ни изпратиха на това място — каза Самуел.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Роджърс. — Чинията на открито ли беше?

— Не съвсем. Поставена е по-назад, в малка пещера. Изглеждаше около пет или шест фута. — Пакистанецът поклати глава. Въздъхна. — Не мога да твърдя със сигурност, че е чиния. Имаше бяла решетка, но може да са били ледени висулки или пък трик на светлината.

— А мястото видимо ли е от въздуха? — попита Роджърс.

— Не и пряко отгоре.

Роджърс погледна назад. Сега беше твърде тъмно, за да види ледената стена. Но казаното от Самуел имаше смисъл. Ако в пакистанския ракетен силоз имаше видеосистема, някъде навън трябваше да има и външна връзка. Сателитната чиния или антената не трябваше да бъдат поставени на някой връх. Всичко, от което се нуждаеха, беше безпрепятствен изглед към малка част от небето. Дребно петънце, където в геосинхронна орбита обикаляше някой комуникационен сателит, най-вероятно руски или китайски. Кабелите, свързващи релето със силоза, вероятно бяха дълбоко вкопани в ледената стена. Проектантът на външна връзка за подобен район едва ли би поставил електрическата инсталация твърде близо до повърхността. Топящият се лед можеше да оголи кабелите и да ги изложи на вятър, киша и други корозивни влияния, без да споменаваме факта, че можеха да бъдат забелязани от минаващ разузнавателен хеликоптер.

— Кажи ми нещо, Самуел — започна Роджърс. — Ти свърза жиците на някои от бомбите и дистанционните детонатори за Шараб, нали?

— Да — тихо отвърна Самуел.

— Имаш ли опит с радиотехника?

— Работил съм с всякакъв вид електроника — каза пакистанецът. — Поправях разни неща за исламабадската милиция…

— А безжични радиостанции? — прекъсна го Роджърс.

— Уоки-токи? — попита Самуел.

— Не само уоки-токи — каза Роджърс. Замлъкна за момент, за да събере мислите си. Въпросите и плановете му изпреварваха отговорите. — Ето какво имам предвид. Ако на ледената тераса има сателитна чиния, ще успееш ли да свържеш клетъчния телефон към нея?

— Разбирам — отвърна Самуел. — А клетъчният телефон правителствен ли е? Има ли някакви предпазни механизми?

— Не мисля.

— В такъв случай бих могъл да измисля нещо, стига да оголим сателитния кабел.

— Какви инструменти ще ти трябват? — попита Роджърс.

— Джобното ми ножче ще свърши работа, така ми се струва — отвърна Самуел.

— Много добре — каза Роджърс. — Разкажи ми сега повече за тази тераса. Има ли начин да се стигне до чинията? Някакви издатини?

— Не мисля. Стената изглеждаше напълно гладка и отвесна.

— Ясно — каза Роджърс.

Генералът се бе чувствал леко дезориентиран в устрема си да спаси Нанда. Имаше нужда да възвърне ориентацията си. Обърна се, така че да застане с лице към онова, което смяташе за задната част на мястото. Приклекна.

— Фрайдей, все още ли си до входа на силоза? — изкрещя Роджърс.

Фрайдей мълчеше.

— Кажи нещо! — кресна Роджърс.

— Тук съм! — отвърна Фрайдей.

Роджърс определи посоката на гласа му. Впери поглед в тъмнината. В същото време бръкна в жилетката си и извади клетъчния телефон. Подаде го на Самуел.

— Ако полковник Огъст се обади, кажи му да остане на линията — поръча Роджърс на Самуел.

— Ти какво ще правиш? — попита пакистанецът.

— Ще се опитам да стигна до тази чиния — отвърна Роджърс. — Как си с амунициите?

— Имам още няколко куршума и един допълнителен пълнител.

— Използвай ги пестеливо — каза му Роджърс. — Може би ще се наложи да ме прикриваш, когато започна изкачването по стената.

— Ще бъда внимателен — обеща Самуел.

Майк Роджърс раздвижи премръзналите си пръсти в ръкавиците, после сложи длани на земята. Беше разтревожен. Залогът беше огромен, рискът — твърде голям. Освен това беше неспокоен по отношение на Рон Фрайдей, по отношение на нещо, което агентът на АНС беше казал по-рано. Дори и да се измъкнеха от това безизходно положение, Роджърс се питаше дали не ги очакваше още по-смъртоносна ситуация. Но сега не можеше да си позволи да се тревожи за това. Всяка битка с времето си.