Том Кланси - Буферна зона

Междувременно Роджърс отговори на обаждането.

— Да?

— Майк, ще потвърдиш ли, че се намирате на празно място, обградено от лед? — попита Огъст.

— Да — отвърна Роджърс.

— Добре. Погледни към северозападната страна на мястото. В основата на един от скатовете трябва да видиш идеално гладък бял къс лед с приблизителни размери два на два ярда.

Роджърс каза на Фрайдей да вземе една от факлите. После поръча на Самуел да стои при Нанда. Роджърс и Фрайдей заедно се запътиха към северозападната част на мястото.

— Отиваме натам — каза Роджърс. — Брет, имаш ли представа каква е формата на парчето лед, което търсим?

— Боб не ме информира — отвърна Огъст. — Предполагам, че късът е плосък.

Мъжете продължиха да вървят по неравната повърхност. Беше им трудно да се задържат на крака заради всички дребни ями и пукнатини, както и случайните участъци гладък като огледало лед. Роджърс изостана на няколко крачки зад Фрайдей. Дори и Роджърс да не се препъваше, един мъж със запалена факла в ръце можеше да се превърне в опасен противник.

Изведнъж Роджърс забеляза парче лед, което съответстваше на описанието, дадено от Огъст. Запътиха се към него.

— Мисля, че го открихме! — възкликна Роджърс.

— Чудесно — каза Огъст. — Сега ще трябва да го преместите и след това да изчакате да ви се обадя отново.

— Защо ще се обаждаш? — попита Роджърс.

— За да ви дам кода, с който ще отворите люка отдолу.

— Люк към какво? — отново попита Роджърс.

— Към пакистанско съоръжение за ядрени ракети — отвърна Огъст. — Изглежда, пакистанците използват видеосистеми, за да наблюдават мястото. Вие ще използвате това оборудване, за да излъчите съобщението.

— Разбирам — каза Роджърс. — Изчакай.

Майк Роджърс почувства ледена тръпка в стомаха си. Околността вече не изглеждаше праисторическа. Внезапно придоби вид на старателно планирана увеселителна атракция. Ледът беше истински, но вероятно беше специално аранжиран, за да отблъсква и обърква, да обезкуражава наземно придвижване и въздушно наблюдение. Войници от пакистанската армия вероятно бяха лагерували тук в камуфлажни палатки в продължение на месеци или дори години, за да изградят силоза и околния декор. Пакистанските военновъздушни сили бяха пренасяли части за съоръжението и припаси в единични полети през нощта, за да намалят шанса да бъдат разкрити. Ако пакистанците казваха истината, това беше едно впечатляващо постижение.

Роджърс ритна ръба на ледения къс. Беше тежък. Имаха нужда от помощ. Генералът се обърна. Направи знак на Самуел да вземе Нанда и да се присъединят към тях.

Точно тогава Роджърс забеляза движение покрай бледо осветената стена зад Самуел. Върху леда, близо до североизточния склон, пробягваха сенки. Движенията бяха причинени от отблясъците на факлата. Но сенките не бяха хвърляни от околните буци лед. Сенките на струпания покрай стените лед се движеха нагоре и надолу. Новите сенки пълзяха настрани.

Точно до входа към това място.

— Фрайдей — тихо, но твърдо каза Роджърс. — Угаси светлината и бързо се отдалечи от мен.

Напрежението в гласа на Майк Роджърс трябва да бе впечатлило Рон Фрайдей. Агентът на АНС тикна главата на факлата в една пукнатина и скочи наляво, отдалечавайки се от Роджърс.

— Самуел, скрийте се зад нещо! — изкрещя Роджърс.

Гласът на генерала все още отекваше в околните възвишения от лед, когато той се втурна напред. Роджърс се опасяваше, че телефонът ще изпадне от джоба му, затова го мушна в екипировъчната си жилетка. Секунда по-късно се спъна в една малка яма и удари лявото си рамо в издадена буца лед. Не се изправи, а продължи напред на четири крака. Това беше единственият начин да се справи с негостоприемния терен, без да падне. Продължи да се движи към мястото, където беше видял за последен път Самуел и Нанда. Не чувстваше болка. Сега единственото нещо, което имаше значение, беше да стигне до Нанда. И да се надява, че греши по отношение на онова, което беше забелязал. Но не грешеше.

Секунда по-късно огънят на автоматичните оръжия раздра тишината, а от ледените стени се посипаха мъждукащи искри.

Офисът на Худ беше необичайно притихнал, когато телефонът на Хърбърт иззвъня. Сърцето му беше препуснало няколко секунди по-рано, сякаш знаеше, че обаждането предстои. Или може би просто ставаше все по-неспокоен, докато минутите се точеха. Дори и нищо да не се случваше, Хърбърт обичаше да е в течение.