Том Кланси: Дъга Шест

„Идиоти!“ — помисли си Кларк. Тази пиеска просто не вървеше. Беше толкова лоша, колкото да отвлечеш някое хлапе за пари. Ченгетата бяха достатъчно добри, за да спипат тия дръвници, а беше адски сигурно, че в този момент Уили Дребосъка се качва на борда на транспортния самолет на военновъздушните сили на САЩ в базата Поуп. Ако кацнеха в Лажес, процедурата щеше да започне наистина скоро и единствената променлива беше колко добри ще загинат преди на лошите да им се случи същото. Кларк беше работил с момчетата и момичетата на полковник Байрън. Ако те се появяха на борда на самолета, поне трима души нямаше да го напуснат живи. Проблемът беше колко още щяха да им направят компания до отвъдното? Да улучиш в самолет е все едно да стреляш в основно училище, само дето е по-претъпкано.

Онези продължаваха да си говорят почти без да обръщат внимание на пътниците. В известен смисъл това беше логично — най-важната част беше пилотската кабина, — но пък човек винаги трябва да хвърля едно око и на останалото. Никога не знаеш кой може да е на борда. Небесните шерифи отдавна бяха останали в миналото, но по въздуха пътуваха и ченгета, и някои от тях бяха с оръжие… е, сигурно не и на международни полети, но в терористичния бранш с тъпотия не се стига до пенсия. Трудно е да оцелееш дори ако си умен. Аматьори. Провалена акция. Лошо разузнаване. Гняв и разочарование. Ставаше все по-лошо. Единият стисна юмрук и го размаха към целия враждебен свят.

„Страхотно“ — помисли си Кларк. Извърна се в седалката, засече погледа на Динг и съвсем леко поклати глава. Отговорът, с който бе удостоен, беше вдигната вежда. Доминго знаеше как да се изразява на правилен английски, когато му се наложеше.

В този момент атмосферата сякаш се промени, и то не за добро. Номер 2 отново отиде в носовата част и се задържа там няколко минути. Джон и Алистър наблюдаваха другия на левия пасаж — той се взираше по пътеката, по лицето му се редуваха властност и безсилие. После бързо закрачи към изходния люк, спирайки се само колкото да хвърли гневен поглед към носовата част.

„Само тримата са“ — каза си Джон. Номер 2 отново се появи от пилотската кабина. Номер 3 беше твърде възбуден. „Само тримата? Помисли добре. Ако е така, това наистина доказва, че са аматьори.“ Намесата им с Динг и Алистър можеше и да е забавна мисъл в друг контекст, но не и на 12 000 метра над океана. Ако похитителите успееха да запазят хладнокръвие и да оставят пилота да свали двумоторния звяр на земята, може би щяха да проявят и малко здрав разум. Но едва ли щяха дълго да запазят хладнокръвие, нали?

Вместо да заеме поста си, покриващ десния пасаж, № 2 се върна при № 3 и двамата си заговориха с хриплив шепот, който Кларк схвана контекстуално, макар и не по съдържание. А после № 2 посочи към вратата на пилотската кабина и пролича, че нещата се развиват по възможно най-неблагоприятния начин…

„Нямат старши — реши Джон. Това беше просто страхотно — трима свободно действащи агенти с оръжия в един шибан самолет. — Време е малко да се поуплашим.“ На Кларк страхът не му беше чужд. Твърде често се беше оказвал притиснат до стената, за да му е чужд, но във всеки друг случай бе разполагал с някакъв елемент на контрол над положението — или ако не това, то поне над собствените си действия, като например възможността да избяга, което сега му се стори много по-приятна мисъл от всякога. Затвори очи и си пое дълбоко дъх.

Номер 2 тръгна към жената и Алистър. Взря се първо в нея, после в Алистър, който му отвърна с плах поглед.

— Да? — най-сетне отрони британецът с възможно най-изискания си акцент.

— Кой сте вие? — настоя Номер 2.

— Казах вече на приятеля ви. Алистър Стенли. Паспортът ми е в чантата, ако искате да го видите. — Гласът му беше на изплашен човек, който се мъчи да се овладее.

— Покажете ми го!

— Разбира се, сър. — С елегантно бавни движения бившият майор от СВС се измъкна от предпазния колан, изправи се, отвори капака на багажника и извади черната си пътна чанта. — Може ли? — Номер 2 отвърна с кимане.

Алистър дръпна ципа на страничното отделение, извади паспорта, подаде му го, след което си седна. Треперещите му ръце стискаха чантата в скута му.

Номер 2 погледна паспорта и му го подхвърли. После каза нещо на испански на жената на 4А. Прозвуча като: „Къде е съпругът ви?“ Жената отговори със същата изискана интонация и Номер 2 рязко закрачи към Номер 3, за да си поговорят. Алистър си пое дъх, огледа се, сякаш търсейки закрила, и улови погледа на Джон. Нито ръцете, нито лицето му трепнаха, но въпреки това Джон знаеше какво си мисли. На Ал ситуацията също никак не му харесваше, но по-важното бе, че той беше видял № 2 и № 3 отблизо, беше се взрял в очите им. Алистър Стенли беше разтревожен. Посегна уж да приглади косата си и едва забележимо почука два пъти по черепа си, над ухото.