Том Кланси: Дъга Шест

Шумът на двигателите се усили и самолетът ускори ход. Появи се обичайното усещане, че си притиснат към седалката на спортна кола, дала газ преди червен светофар, само че по-властно. Санди, която пътуваше много рядко, не вдигна поглед от книгата си. Сигурно беше много интересна, но Джон не си падаше по четене на загадки. Самолетът се издигна в небето и колесникът се прибра. Всички заотпускаха седалките си, за да подремнат по пътя до Лондон. Джон също отпусна своята, но не много. Искаше първо да си получи вечерята.

— Е, тръгнахме, скъпи — каза Санди, откъснала за секунда очи от книгата.

— Надявам се, че там ще ти хареса.

— Взела съм си три готварски книги, но първо ще- си дочета тази.

Джон се усмихна.

— Кой е убиецът?

— Още не съм сигурна, но вероятно жена му.

— Мда, бракоразводните дела са скъпи.

Санди се засмя и отново зачете криминалния роман. Стюардесите дойдоха с нови напитки. Кларк приключи с „Икономист“ и подхвана „Спортс Илюстрейтид“. По дяволите, щеше да пропусне края на футболния кръг. Това беше едно от нещата, които винаги се стараеше да следи, дори по време на акция. „Мечоците“ се завръщаха на върха, а той беше отрасъл с Мечо — Джордж Халас, и често се беше чудил дали и от него няма да излезе професионален играч. Беше доста добър защитник и университетът в Индиана бе проявил интерес към него (също и заради плуването), но реши да се откаже и да се запише във Флотата, също като баща си, въпреки че Кларк беше станал СЕАЛ 2 2 SEAL — от sea-air-land (англ.) — Специални части във ВМС на САЩ, действащи по море, въздух и суша. — Б. пр. , а не моряк на цепещ вълните разрушител…

— Господин Кларк? — Стюардесата му поднесе вечерното меню. — Госпожо Кларк?

Това беше едно от хубавите неща в първа класа. Персоналът поне да се прави, че те познава.

Менюто беше много добро, както обикновено при международни полети, също и асортиментът от вина… но той все пак реши да си поиска бутилка вода вместо вино, благодаря. Хм. Изсумтя наум, облегна се и нави ръкавите на ризата си. Тези проклети полети винаги го караха да прегрее.

После се обади командирът на полета. Щели да поемат леко на юг, за да се възползват от въздушните течения. Това, както обясни командирът Уил Гарнет, щяло да съкрати пътя им до Хийтроу с четиридесет минути. Пропусна да добави обаче, че ще им струва и няколко подскока във въздушни ями. Аеролиниите се опитваха да икономисват гориво и четиридесет минути спестено време щеше да му донесе червена точка.

Обичайните усещания. Самолетът се наклони надясно, зави над Сийл Айл Сити в Ню Джързи и започна петте хиляди километра полет. Пет часа и половина. Джон си помисли, че би трябвало да поспи. Добре че командирът поне не им досаждаше с обичайните екскурзоводски боклуци: „Летим на дванайсет километра и еди-колко си метра и така нататък“. Започнаха да сервират вечерята. Същото правеха и отзад, в туристическата класа.

Всичко започна от лявата страна на самолета. Мъжът бе с яке и точно това привлече вниманието на Джон. Повечето хора си сваляха якетата, но…

Беше автоматичен „Браунинг“, военен модел. Миг след като се появи, откъм дясната страна се надигнаха още двама мъже и закрачиха право към седалката до Кларк.

— О, по дяволите! — промълви той толкова тихо, че го чу само Санди, стресна се и го стисна за ръката. Само това. Дамата от другата страна на пътеката обаче изпищя — е, почти изпищя, защото жената до нея запуши устата й с длан и заглуши вика й. Стюардесата изумено погледна двамата мъже. Как бе възможно да се случи точно сега и точно на нея?

Кларк си зададе почти същия въпрос, последван от друг: защо, по дяволите, беше оставил пистолета си в сака, в багажника над главата му? Какъв е смисълът да имаш пистолет в самолет, идиот такъв, като не можеш да го измъкнеш и да стреляш? Що за тъпа новобранска грешка! Наложи му се да погледне само малко вляво, за да разчете същите чувства върху физиономията на Алистър. Двама от най-опитните професионалисти в бранша, оръжията им само на метър от тях, а все едно че са долу в багажното…

— Джон…

— Спокойно, Санди — отвърна тихо той. Лесно за казване, трудно за правене. Знаеше го много добре.

Джон не мърдаше, но очите му шареха. Трима. Единият, вероятно водачът, подкарваше стюардесата пред себе си. Тя отключи вратата на пилотската кабина. Другите двама застанаха до вратата. Такаа. Сега на командира на полета Уилям Гарнет щеше да му дойде нанагорно Дано само да се окажеше професионалист и да е обучен да отвръща спокойно „да, сър — не, сър — слушам, сър“ на всеки, който влезе при него с оръжие. И да прецени нещата добре, вместо да се опитва да направи нещо тъпо — например да се прави на шибан герой. Задачата му бе просто да приземи самолета някъде, където и да е, защото е адски по-трудно да се избият триста души на пистата, отколкото на височина дванайсет километра.