Том Кланси - Дъга Шест

— Е, светът се промени, нали?

— Не толкова пълно, колкото се надявах.

— Всъщност имам един въпрос към теб.

— Да?

— Парите, които даде на Грейди. Къде са сега?

— На безопасно място, Джон Кларк. Терористите, които познавам, станаха капиталисти по отношение на парите в брой, но благодарение на твоите хора повече няма да имат нужда от пари, нали? — попита риторично руснакът.

— Алчно копеле такова — отбеляза Кларк с полуусмивка.

Бягането започна навреме. Зрителите аплодираха бурно състезателите в маратона, докато правеха първата си обиколка по пистата около игрището, след което изчезнаха през тунела и навън по улиците на Сидни, за да се върнат след около два часа и половина. Междувременно напредването им щеше да се следи на големия екран от тези, които седяха по седалките на стадиона, или на многобройните телеекрани, окачени в проходите между секторите. Камиони с подвижни телепредаватели се движеха пред водещите бегачи и кениецът, Джомо Ниреири, водеше колоната, следван отблизо от Едуард Фулмър, американеца, и Вилем тер Хоост, датчанина, като тройката водачи бяха на не повече от две крачки един от друг и на цели десетина метра от следващата група бегачи, докато подминаваха поста на първата миля.

Като повечето хора, Уил Джиъринг също наблюдаваше състезанието на телевизора в хотелската си стая, докато опаковаше багажа си. Утре щеше да наеме леководолазна екипировка, каза си бившият полковник от американската армия, и щеше да се спусне в най-красивата подводна зона в света със съзнанието, че океанското замърсяване, унищожаващо тази най-прелестна природна среда, скоро ще бъде прекратено. Успя да подреди всичкото си облекло в голям пътен куфар с колелца „Тюми“ и го постави до вратата на стаята. Щеше да се гмурка, докато всички невежи жертви щяха да летят обратно по домовете си във всички посоки на света, без да знаят какво са прихванали и какво ще разпространят. Чудно му беше колко ли щяха да пострадат от Първа фаза на Проекта. Компютърните проекции предсказваха някъде от шест до тридесет милиона, но Джиъринг смяташе тези числа за твърде сдържани. Колкото повече, толкова по-добре, очевидно, защото ваксината А трябваше да бъде нещо, за което всички да пищят с пълно гърло, ускорявайки по този начин собствената си смърт. Най-умното в цялата работа беше, че ако медицинските тестове на приелите ваксината покажеха антитела на „Шива“, те щяха да бъдат обяснени със самата ваксина А, която беше ваксина с жив вирус, както щеше да разбере всеки. Просто щеше да бъде малко по-жив, отколкото някой можеше да си даде сметка, докато не се окажеше прекалено късно.

В Ню Йорк — с десет часа по-късно и все още в явката — Кларк, Попов, Съливан и Чатъм седяха и гледаха прекия репортаж на Олимпиадата по телевизионната мрежа, както милиони други американци. Нямаха какво друго да правят. Гледката беше отегчителна и за четиримата, тъй като никой от тях не беше специалист по маратон, а стъпките на водещите бегачи бяха адски монотонни.

— Жегата трябва да е ужасна за бягане — отбеляза Съливан.

— Не е никак забавно — съгласи се Кларк.

— Някога бягал ли си толкова?

— Не. — Джон поклати глава. — Но ми се налагаше да бягам от някои неща по мое време, главно във Виетнам. И там беше доста горещо.

— Бил си там? — попита Попов.

— Година и половина. Трета Група за специални операции.

— И какво правехте?

— Главно гледахме и докладвахме. Няколко реални операции, набези, убийства, такива работи. Премахвахме хора, които не ни харесваха.

„Преди тридесет години“ — помисли си Джон. Тридесет години. Беше отдал младостта си в един конфликт, после зрелостта си в друг, и сега, когато навлизаше в златната си възраст, какво щеше да прави? Наистина ли беше възможно това, което му беше казал Попов? Изглеждаше толкова нереално, но страхът покрай Ебола беше адски реален. Спомняше си как трябваше да лети през целия свят тогава и също така си спомняше новинарските емисии, които бяха разтърсили страната му из основи — и също така си спомняше суровото отмъщение, което беше нанесла Америка. А най-вече си спомняше как лежаха с Динг Чавес на плоския покрив на една сграда в Техеран и насочваха две интелигентни бомби, за да отнемат живота на човека, виновен за всичко това, при първото приложение на новата доктрина на президента. Но ако това беше вярно, ако този „проект“, за който им беше казал Попов, се окажеше това, което той твърдеше, какво можеше да направи страната му? Дали беше въпрос на прилагане на закона, или нещо друго? Можеха ли да изправят такива хора пред съд? Ако не, тогава — какво? За престъпление с такава величина не бяха написани закони, а самият съд щеше да се превърне в една арена на ужаса, пръскайки новини, които можеха да разтърсят основите на целия свят. Точно тази корпорация сигурно разполагаше с достатъчно мощ, за да може да направи подобно нещо…