Том Кланси - Дъга Шест

— Тим Нунън. Познаваш ли го?

— Не беше ли техническата поддръжка на ЕСЗ?

Кларк кимна.

— Той е.

— Чувал съм за него. Смятат го за доста умен.

— Така е. Той ни спаси задниците в Херефорд. Също така жена ми и дъщеря ми.

— Значи той може да арестува тази отрепка Джиъринг чисто и законно.

— Знаеш ли, никога не съм се притеснявал много за прилагането на закона… може би съм прилагал правила, но не и закона.

— Предполагам, че нещата са малко по-различни в Управлението, а? — попита с усмивка Съливан. Факторът „Джеймс Бонд“ никога не изчезва, дори и за хора, които би трябвало да познават нещата по-добре.

— Да, донякъде.

Джиъринг излезе от хотела си, нарамил сак като много други хора по улицата, и спря такси точно пред входа. Маратонът щеше да приключи само след около половин час. Той заоглежда претъпканите с хора тротоари. Австралийците изглеждаха дружелюбни хора и това, което беше видял в страната им, беше съвсем приятно. Зачуди се за аборигените и какво ли щеше да стане с тях, както и с бушмените от пустинята Калахари и други подобни племенни групи по света, до такава степен изолирани от нормалния живот на цивилизацията, че нямаше по никакъв начин да бъдат изложени на въздействието на „Шива“. Ако съдбата им се усмихнеше, той лично нямаше да има нищо против. Тези породи хора не унищожаваха Природата по никакъв начин и при това не бяха достатъчно многобройни, за да й навредят, дори и да искаха. Почитаха дърветата и небесния гръм също като хората от Проекта. Бяха ли достатъчно, за да създадат проблем? Вероятно не. Бушмените можеше да се разраснат, но техните племенни обичаи нямаше да им позволят да променят начина си на живот особено, и макар броят им да нараснеше донякъде, това едва ли щеше да има особено значение. Същото беше в сила и за аборигените в Австралия. В края на краищата, те не са били много, когато тук са пристигнали европейците, а са разполагали с хилядолетия, за да заселят целия континент. Така че Проектът щеше да пощади много хора, нали? За пенсионирания полковник мисълта, че „Шива“ щеше да убие само онези, чийто начин на живот ги превръщаше във врагове на Природата, се оказа смътно успокояваща. Че този критерий засягаше всички хора, които виждаше през прозореца на таксито, го безпокоеше малко.

Таксито спря на обичайното място за слизане близо до стадиона. Той си плати, даде щедър бакшиш, слезе и закрачи към масивната бетонна чаша. На входа показа картата си на член от органите за сигурност и му махнаха с ръка да влиза. След което се появи очакваното потискащо чувство. Щеше да изпробва собствената си ваксинация съвсем пряко, като първо пуснеше вируса в оросителната система, а после преминеше през нея, вдишвайки същите нанокапсули като всички останали, над сто хиляди туристи, и ако инжекцията „Б“ не подействаше, щеше да се обрече на жалка смърт — но той беше в течение по въпроса отпреди доста време.

— Този датчанин изглежда много добър — каза Нунън.

Вилем тер Хоост в момента водеше и поддържаше равномерна скорост — гонеше олимпийски рекорд въпреки климатичните условия. Жегата беше наложила бремето си върху повечето състезатели. Мнозина от тях забавяха ход, за да поемат в движение освежителни напитки, а някои пробягваха през инсталираните водни душове, за да се охладят, въпреки че телевизионните коментатори твърдяха, че това стяга крачните мускули и не е най-доброто средство за бегачите в маратона. Но те все едно прибягваха към това облекчение, повечето от тях, или грабваха в движение леденостудените бутилки вода и други напитки и ги изливаха върху лицата си.

— Абсолютно самоизтезание — каза Чавес, погледна часовника си и после взе радиомикрофона. — Команда към Томлинсън.

— Тук съм, шефе — чу се в слушалката.

— Идваме да ви сменим.

— Прието, при нас всичко е наред, шефе — отвърна сержантът иззад заключената врата.

— Хайде — каза Динг и махна на Пиърс и Нунън да го последват.

До синята врата имаше само стотина крачки. Динг завъртя топката на бравата и влезе.

Томлинсън и Джонстън се бяха скрили в сенките в ъгъла срещу вратата. Излязоха, щом разпознаха колегите си от екипа.

— Стойте наблизо и бъдете в готовност — каза Чавес на двамата сержанти.

— Ясно — отвърна Хомър Джонстън на излизане. Беше жаден и се канеше да си вземе нещо за пиене. Щом излезе, прилепи длани до ушите си и ги притисна няколко пъти, за да се отърве от натрапчивия шум на помпата.

Звукът беше дразнещ, установи Чавес само след няколко минути. Не много силен, но постоянен, мощно дълбоко бръмчене, като от добре изолиран автомобилен двигател. Бръмчеше някъде на ръба на съзнанието ти и не се махаше, наподобяваше донякъде на бръмчене на пчелен кошер. Може би това бе най-неприятното.