Том Кланси - Дъга Шест

Този момент беше грижливо обмислен. Всички контейнери с вируса „Шива“ се намираха на две минути пеша от камерите за изгаряне на смет, както тук, така и в Бингъмтън. Телата на изпитателните обекти отдавна се бяха превърнали в пепел. Наистина имаше хора, които лично бяха в течение какво се правеше, но за всички тях да говорят пред властите означаваше да бъдат обвинени в съучастие в масово убийство, и всички те щяха да разполагат с адвокати, които да защитават правата им по време на разпитите. Щеше да е тягостно за всички въвлечени в процеса, но не и нещо, с което да не могат да се справят.

— Окей.

Джон Брайтлинг погледна жена си. Двамата бяха работили твърде усилно и твърде дълго, за да отстъпят. И двамата се бяха лишили от своята любов в името на по-голямата си любов към Природата, бяха вложили време и огромни парични средства, за да постигнат всичко това. Не, не можеха да отстъпят. И ако този руснак беше проговорил — пред кого, можеха само да предполагат — дори тогава нима можеха тези, пред които беше проговорил, да спрат Проекта? Това бе почти невъзможно. Мъжът, лекар и учен, размени поглед с жена си, също учен, след което и двамата погледнаха Хенриксен.

— Кажи на Джиъринг да продължи, Бил.

— Окей, Джон.

Хенриксен стана и тръгна към кабинета си.

— Да, Бил? — отзова се полковник Джиъринг.

— Нищо особено. Продължавай по плана и ми се обади да потвърдиш, че колетът е доставен както трябва.

— Окей — отвърна Уил Джиъринг. — Нещо друго има ли? Защото си имам собствени планове, нали разбираш.

— Какви? — попита Хенриксен.

— Летя утре на север, смятам да се погмуркам няколко дни в Големия бариерен риф.

— О, наистина ли? Е, внимавай да не те налапа някоя акула.

— Добре! — последва отговорът през смях и линията прекъсна.

„Добре — помисли си Бил Хенриксен. — Вече е решено.“ Можеше да разчита на Джиъринг. Знаеше го. Но все пак щеше да е много по-добре, ако този руски мръсник не беше духнал. Какво можеше да направи? Да докладва за убийството на Хъникът на местните ченгета и да посочи с пръст Попов/Серов като предполагаемия убиец? Струваше ли си? Какви можеше да са възможните усложнения? Е, Попов можеше да избълва това, което знаеше — колкото и много или малко да беше то, — но пък тогава те щяха да кажат, че е бивш шпионин на КГБ, който е вършил странни неща… и че е правил същото като консултант на „Хоризонт“ — но, Боже мой, та той беше инициирал терористичните операции в Европа! Я по-сериозно! Този тип е убиец с въображение, опитващ се да изфабрикува някаква история, за да се измъкне от едно хладнокръвно убийство посред самата Америка… Дали това щеше да подейства? „Би могло“ — реши Хенриксен. И така щеше да разкара копелето извън играта. Можеше да говори каквото си иска, но с какво фактическо доказателство разполагаше? С нито едно шибано нещо.

Попов си наля чаша от бутилката „Столичная“, която ФБР бяха така учтиви да му купят от магазина за алкохол на ъгъла. В стомаха му вече имаше още четири питиета — това му помагаше да се отпусне.

— Е, Джон Кларк. Сега чакаме, нали?

— Да, чакаме — съгласи се ДЪГА Шест.

— Имаш ли да ме питаш нещо?

— Защо се обади на мен?

— Защото сме се срещали.

— Къде?

— В твоя щаб в Херефорд. Бях там с един от вашите водопроводчици.

— Тъкмо се чудех откъде знаеш външността ми — призна Кларк и отпи от бирата си. — Малицина от вашата страна на Завесата ме познават.

— Сега не искаш ли да ме убиеш?

— Това ми хрумна — отвърна Кларк и се взря в очите на Попов. — Но мисля, че все пак имаш скрупули, и ако ме лъжеш, уверявам те, скоро ще съжалиш, че не си мъртъв.

— Жена ти и дъщеря ти добре ли са?

— Да, също и внукът ми.

— Това е хубаво — заяви Попов. — Тази операция беше отвратителна. На теб случвало ли ти се е да изпълняваш гадни операции, Джон Кларк?

Той кимна.

— Да, неведнъж.

— Е, значи тогава разбираш.

„Не и това, което ти имаш предвид, изрод“ — помисли си ДЪГА Шест, преди да реагира.

— Да, предполагам, че да, Дмитрий Аркадиевич.

— Как разбра името ми? Кой ти го каза? Отговорът го изненада.

— Двамата със Сергей Николаич сме стари приятели.

— Аха — успя да отрони Попов, без да трепне. Неговата собствена агенция да го е предала? Възможно ли беше? Кларк като че ли разчете мислите му и каза:

— Ето. И му подаде свитъка фотокопия. — Оценките ти са доста добри.

— Не чак толкова — отвърна Попов, но не успя да прикрие изненадата си, че вижда собственото си досие.