Том Кланси - Дъга Шест

— А ако вече са го направили? — попита Чавес.

— Тогава сме прецакани — отвърна Нунън. — Надявам се, че разузнаването ти е добро по тоя въпрос, партньоре.

Мъглата отвън имаше лек мирис на хлор, каза си с надежда Чавес, като чешмяната вода в Америка, а хлорът се използваше, за да убива микроби. Беше единственият химически елемент освен кислорода, който поддържа горенето, нали? Това го беше чел някъде.

— Ти какво мислиш, Тим?

— Мисля, че идеята изглежда логична, но е адски мащабна операция, за да се залови някой с нея, и е… Динг, но кой по дяволите би се захванал с такова нещо? И защо, за Бога?

— Предполагам, че скоро ще разберем. Но засега просто наблюдаваме това нещо, все едно че е най-скъпата джаджа в целия шибан свят. Окей. — Динг се обърна и огледа хората си. — Джордж, Хомър, вие оставате тук. Ако ви се допикае, пикаете на пода. — Тук имаше дренажен сифон, забелязаха четиримата. — Майк и аз държим нещата отвън. Тим, ти също стой наоколо. Имаме радиостанциите и държим връзка по тях. Два часа вътре, два часа вън, но никога на повече от петнайсет метра от това място. Въпроси?

— Няма — отвърна сержант Томлинсън от името на останалите. — Ако някой дойде и се опита да се ебава с това нещо?

— Спирате го с всички средства. И се обаждате за помощ, ако се наложи.

— Разбрано, шефе — каза Джордж.

Хомър Джонстън кимна в съгласие.

Чавес и другите двама излязоха навън. Стадионът се запълваше. Хората искаха да видят началото на маратона… и после какво? — зачуди се Динг. Седим тук и чакаме да минат три часа? Не, само около два и половина. Това беше приблизително шампионското време, нали? Четиридесет и два километра. Адски дълъг маршрут за един мъж — или жена — за бягане, изтощителна дистанция, разстояние по-подходящо да го вземеш с хеликоптер или в камион. Той, Пиърс и Нунън отидоха до една от рампите и се загледаха в окачения там телевизор.

През това време бегачите се събираха за груповия старт. На екрана се показаха данните на фаворитите, някои от които бяха показани в близък план, с биографиите им. Коментаторът от австралийската телевизия започна да обсъжда залаганията за състезанието — кои са най-добрите кандидати и какви са рисковете. Най-добрият залог, изглежда, беше в полза на един младеж от Кения, макар че той всъщност беше натурализиран американец, счупил рекорда по време на Бостънския маратон миналата година с половин минута — явно голяма граница за това спортно събитие — както и за един тридесетгодишен датчанин, черната овца сред останалите фаворити. „Тридесетгодишен и претендент за олимпийския медал — помисли си Чавес. — Браво на него.“

— Команда до Томлинсън — каза Чавес в микрофона на радиото си.

— Тук съм, Команда. Нищо особено не става, освен проклетия шум на помпата. Ще се обадя, ако стане нещо. Край.

— Окей, Команда край.

— Е, какво правим сега? — попита Майк Пиърс.

— Чакаме. Стоим наоколо и чакаме.

— Както кажеш, шефе — отвърна Пиърс. Всички те умееха да чакат, въпреки че на никой не му харесваше особено.

— Господи! — изпъшка Килгор. — Сигурен ли си?

— Искаш ли да отидеш с колата и да видиш сам? — подкани го разгорещено Маклийн. Но после осъзна, че бездруго трябва да го направят, за да приберат трупа за нормално погребение. Едва сега Маклийн разбра смисъла на западните погребални обичаи. Достатъчно лошо беше да гледаш как лешоядите разкъсват трупа на някоя сърна. Да гледаш как правят същото с тялото на човек, когото си познавал, беше направо непоносимо, колкото и да обича човек Природата.

— Застрелян е, казваш?

— Определено изглежда така.

— Страхотно. — Килгор вдигна телефона си. — Бил, аз съм Джон Килгор. Трябва веднага да се срещнем във фоайето. Имаме проблем. Окей? Добре. — Лекарят прибра телефона и стана. — Хайде — подкани той Маклийн.

Хенриксен се озова във фоайето на общежитието две минути след тях и и тримата се отправиха с хъмъра на север, където се намираше тялото. Отново се наложи да разпъдят лешоядите и Хенриксен, бившият агент на ФБР, се приближи пешком да огледа. Гледката беше най-отвратителното нещо, което бе виждал в цялата си кариера на служител по опазването на реда.

— Да, бил е застрелян — заяви той. — Голям куршум, точно в кръстчето на мишената. — Забеляза, че по тялото са плъзнали и мравки. По дяволите, той беше разчитал на този човек за поддържането на кръговите мерки за сигурност, щом Проектът се задействаше. Някой беше убил важен член на Проекта. Но кой?