Том Кланси - Дъга Шест

— От самолета скачат рейнджъри вевесари — изрева Пиърс и всички отвърнаха в хор:

— Капка мозък нямат във главите тез’ гъзари!

Традиционният припев звучеше съвсем логично за Чавес, който беше преминал през рейнджърската школа във Форт Бенинг, но не и през Парашутната школа. Много по-смислено беше, смяташе той, да стигнеш на полесражението в хеликоптер, вместо да се рееш като паничка за скейт за копелетата от земята, идеална мишена, която не може да отвърне на стрелбата. От самата представа за това го побиваха тръпки. Но той беше единственият член на Екип 2, който не беше скачал с парашут, и това го превръщаше в „скапан крак“, или в смотан пехотинец, не от избраниците със значките със сребърното сладоледче. Странно, че никога не беше чул някой от тези хора да се бъзика с него на тази тема, помисли си той, докато подминаваше знака на първата миля по трасето. Пиърс беше надарен бегач и налагаше бърза скорост, може би опитвайки се да накара някой да отпадне. Но никой нямаше да го направи, и всички го знаеха. Динг си помисли, че Паци вече се приготвя за работа. В момента клонеше към специализация по спешна медицинска помощ, което означаваше, че трябва да получи сертификат по обща хирургия. Странно, че досега все още не беше избрала медицинската си специализация. Тя определено бе достатъчно умна да се справи с почти всичко, а малките и ръце щяха да бъдат съвършени за хирургия. Тя често тренираше сръчност, като си играеше с колода карти, и в последните месеци беше станала експерт в раздаването за секунди. Беше му показвала какво прави и как, но дори когато я наблюдаваше отблизо, той не можеше да забележи движенията й и това го удивляваше и ядосваше. Психомоторните й нерви сигурно бяха невероятни, помисли си с гордост Доминго, докато пухтеше в третата миля на кроса. Точно тук човек започваше да го усеща, защото в третата миля краката ти си мислеха, че вече си ги натоварил предостатъчно, и може би ако забавиш малко, няма да е никак зле. Поне за Динг това беше вярно. Двама от членовете на екипа тичаха маратон и доколкото той самият можеше да прецени, тези двамата, Лоасел и Вебер, съответно най-дребният и най-едрият от членовете на екипа, никога не се изморяваха. Особено германецът, дипломирал се в планинската военна школа на Бундесвера и притежател на значката „Бергмайстер“. Той беше най-здравият кучи син, когото Динг беше срещал — а Чавес мислеше за себе си като за здрав кучи син. Лоасел пък беше като проклет малък заек — носеше се грациозно и е невидима сила.

„Още две минути“ — помисли си Чавес. Краката му започваха да се оплакват, но той не позволи това да излезе наяве, а продължи да тича с невъзмутимо лице и решителен поглед, почти отегчен, докато краката му се носеха ритмично по сгурията на трасето. Екип 1 също бягаше, по същото трасе и в противоположна посока, и за щастие нито един от екипите не изпреварваше другия. Записваха си времето при всеки крос, но отбягваха прякото състезание, което би тласнало всички бойци от ДЪГА в унищожителен напън, който можеше да доведе до травми — а бездруго получаваха достатъчно контузии по време на ученията, въпреки че в момента Екип 2 беше напълно боеспособен — всички контузии бяха излекувани.

— Отделение… бърз ходом, марш! — най-сетне изкомандва Пиърс. Още петдесет метра, и спряха.

— Е, добро утро на всички. Надявам се, че ви беше приятно да се събудите за поредния ден за охрана на света от злото — каза Пиърс усмихнато. — Майор Чавес — покани го той след това и влезе на мястото си в строя.

— Окей, господа, това беше добро начало. Благодаря, че водихте бягането тази сутрин, сержант Пиърс. Душ и закуска, бойци. Свободни сте.

Двете редици от по пет души се разпръснаха и всички се отправиха към казармената сграда, за да отмият потта с душ.

Английската закуска по нищо не се отличаваше от американската: бекон, яйца, препечен хляб, кафе — английски сутрешен чай за някои — гориво за предстоящия ден. Някои от бойците се хранеха леко, други тежко, в зависимост от личните си метаболични особености. Всички бяха в ежедневните си униформи, готови да се отправят към бюрата си. Тим Нунън щеше да им изнесе лекция по сигурността на комуникацията. Новите радиостанции от „Е-Системс“ едва ли се нуждаеха от представяне, но Нунън искаше да им обясни всичко за тях, включително как действат кодиращите им системи. Сега членовете на екипа можеха да разговарят помежду си, а всеки, който се опиташе да ги подслуша, щеше да чува само съскащ статичен шум. Това беше в сила и преди, но новите преносими радиостанции с миниатюрните си слушалки и тънките като тръстика микрофони бяха огромен технологичен напредък. След това Бил Тоуни щеше да ги информира за последните резултати от разузнаването и следствията по техните три полеви акции. След това идваше разходката преди обяда до полигона за практика по точна стрелба, но днес не се предвиждаше учение със стрелба на живо. Вместо това щяха да тренират десант с дълго въже от хеликоптера на Малой.