Том Кланси - Дъга Шест

— Оръжия? — попита Дани Маккорли.

— Имаме достатъчно. Те ще реагират с петима души, евентуално най-много с десет, но не повече. Никога не са изпращали повече от десет–единайсет души на акция, дори в Испания. Нали ги преброихме на телевизионните записи? Нашите петнадесет срещу десет техни, а и изненадата работи за нас и в двете фази.

Близнаците Бари, Питър и Сам, отначало изглеждаха скептично настроени, но ако операцията се извършеше бързо… ако се проведеше според графика… да, беше възможно.

— Какво ще правим с жените? — попита Тимъти О’Нийл.

— Как какво? — обърна се Грейди. — Те са основните ни обекти.

— Бременна жена, Шон… политически не стои добре.

— Те са американки, а съпрузите им са наши врагове, а и при това са стръвта ни, за да ги привлечем. Няма да ги убием веднага, а ако обстоятелствата позволят, можем дори да ги оставим живи, за да оплакват мъжете си, момко — добави Грейди, просто за да успокои съвестта на по-младия мъж. Тими не беше страхливец, но у него все още се долавяше някаква буржоазна сантименталност.

О’Нийл кимна, че е съгласен. Грейди не беше човек, на когото можеше да се противоречи, а и във всеки случай беше командирът им.

— Значи аз водя групата в болницата?

Грейди кимна.

— Да. Двамата с Роди оставаме отвън, с прикриващата група.

— Добре, Шон — съгласи се Тими, от този момент, и завинаги, предан докрай на мисията.

Проблемът при разследвания като това беше, че винаги рискуваш да предупредиш обекта. Агентите Съливан и Чатъм кръжаха из бара почти до полунощ и попаднаха на две жени, които познаваха Мери Банистър, и една, която познаваше Ан Претлоу. В случая с първата се добраха до името на някакъв мъж, с когото Банистър беше видяна да танцува — редовен клиент в бара, който същата нощ не беше се появил, но чийто адрес щяха да получат много бързо по телефона му, който, изглежда, беше познат на доста жени тук. Към полунощ вече бяха готови да си тръгнат, донякъде ядосани, че им се е наложило да изкарат толкова време в такова оживено място, без да пийнат нищо по-стабилно от кока-кола, но с няколко нови пътечки, по които можеха да тръгнат. Дотук случаят изглеждаше съвсем типичен. Специален агент Съливан мислеше за него като за обиколка из супермаркет, когато търсиш нещо за вечеря, взимаш по нещо напосоки от рафтовете, избираш разни неща за ядене, без да ти е ясно в какво ще се превърнат избраните от теб продукти в кухнята.

— Добрутро, скъпа — каза Динг и както обикновено започна деня си с целувка.

— Здрасти, Динг. — Паци се помъчи да се обърне, но беше трудно, почти толкова, колкото да спи по гръб с този голям корем. „Да се роди най-сетне“ — помисли си Патриша Кларк Чавес. Усети как ръката му се плъзга върху изпънатата кожа на онова, което преди няколко месеца беше плоско, стегнато коремче.

— Как е малкият?

— Като че ли и той се събужда — отвърна му тя с унесена усмивка, чудейки се как ли щеше да изглежда той или тя. Динг беше убеден, че ще е момче. Като че ли не можеше да приеме друга възможност. Но каквото и да беше, почти сигурно беше, че ще е здраво. Малкото нещо вътре в нея беше активно още от първия път, когато тя почувства първото размърдване в третия месец. — Ето го, разрита се — докладва тя, когато той/тя се преобърна сред своето море от утробна течност.

Доминго Чавес го усети с дланта си, усмихна се и се наведе да целуне отново жена си, преди да се запъти към банята.

— Обичам те, Пац — каза й той в движение.

Както обикновено, светът си беше такъв, какъвто трябваше да бъде. На път за банята той хвърли крадешком поглед към детската, с шарените катерички по стените и сглобеното вече бебешко креватче. „Скоро“ — каза си той. Съвсем в нормалния срок, беше го уверил наблюдаващият я лекар в родилното отделение, добавяйки обаче, че първите бебета обикновено малко закъсняват. След петнадесет минути той вече излизаше навън по анцуг, изпил чаша кафе, но нищо повече, тъй като не обичаше да закусва преди сутрешните упражнения. Отиде с колата до близката сграда на Екип 2. Всички останали вече пристигаха.

— Здрасти, Еди — извика Чавес на Прайс.

— Добро утро, майоре — отзова се старши сержантът. След пет минути екипът вече беше на тревата, всички в сутрешните си облекла за тренировка. Този път упражнението се водеше от сержант Майк Пиърс, все още водач по убийства в екипа. Упражненията за отпускане и натоварване на мускулите и сухожилията отнеха петнадесет минути, след което дойде времето за сутрешния крос.