Том Кланси - Дъга Шест

— Ами, някои от нещата, с които работим, изискват пълна изолация… Четвърто ниво, така го наричаме в нашия бизнес. Горещ лабораторен материал, и трябва да боравим с него предпазливо, както сигурно се досещате. Федералните нормативи са изостанали от нас.

— Но цялата сграда? — попита Холистър.

Беше като да построиш кораб или самолет. Рядко някой голям строителен обект беше планиран да има пълна въздушна изолация. Но този беше, което го бе принудило да извършва тестовете с въздушното налягане след довършването на всеки пореден модул и фирмите — доставчици на дограма бяха луднали.

— Просто искахме да го направим както ние си знаем.

— Сградата е ваша, докторе — отстъпи Холистър. Само тази спецификация беше добавила цели пет милиона долара в цена на труда към проекта, всичко това за партньора доставчик на прозорците, чиито работници бяха намразили подробните изисквания към работата им, макар и не допълнителното възнаграждение, за да ги изпълнят. Старият завод на „Боинг“ по пътя за Уичито едва ли някога беше вършил толкова прецизна работа. — Но сте избрали страхотен пейзаж.

— О, нима?

Във всички посоки земята беше покрита с вълнист зелен килим пшеница, само на една четвърт до цикъла на зреене. Мяркаха се земеделски машини. Може би не бе толкова красиво, колкото игрище за голф, но пък беше много по-практично. Комплексът дори разполагаше със собствена служебна фурна, за да пекат хляб от пшеницата, отгледана в собственото им поселище. — Холистър се зачуди. Защо не беше помислял за това досега? Фермите, изкупени в околността заедно със земята, включваха дори пасища за угояване на добитък и друга земя, която се използваше за отглеждане на оранжерийни зеленчуци. Целият този комплекс можеше да се самоиздържа, ако някой поискаше това. Е, може би просто искаха да подхожда на района. Тази част на Канзас беше предимно земеделска и въпреки че сградите на проекта от стомана и стъкло не приличаха съвсем на обори и складове, околностите им донякъде потушаваха впечатлението, че нарушават пейзажа.

— Така че вие си заслужихте премията. Сумата ще бъде прехвърлена на сметката ви утре — обеща доктор Джон Брайтлинг.

— Това напълно ме устройва, сър. — Холистър бръкна в джоба си и извади главния ключ, този, който можеше да отвори всяка врата в комплекса. Това беше малка церемония, която изпълняваше винаги щом приключеше някой проект. — Е, сър, комплексът вече е ваш.

Брайтлинг погледна електронния ключ и се усмихна. Това беше последното по-сериозно препятствие за Проекта. Това щеше да бъде домът почти за всички негови хора. Преди два месеца в Бразилия беше завършена подобна, но много по-малка конструкция, но онази едва-едва побираше стотина души. Тази тук можеше да събере три хиляди — малко попретъпкано, но все пак удобно — за няколко месеца, и това беше горе-долу достатъчно. След първите няколко месеца той щеше да поднови тук изследователските опити с най-добрите си хора — повечето от които не бяха въведени в Проекта, но въпреки това заслужаваха да живеят — защото тази работа водеше в неочаквано обещаващи посоки. Толкова обещаващи, че той се чудеше колко ли дълго щеше да живее тук. Петдесет години? Сто? Хиляда може би? Кой ли можеше да каже сега?

Олимп, така щеше да го нарече, реши на място Брайтлинг. Домът на боговете, защото тъкмо в това очакваше той да се превърне този комплекс. Оттук те щяха да наблюдават света, да го изучават, да му се радват, да го ценят. Щеше да използва позивната ОЛИМП-1 на преносимата си радиостанция. Оттук той щеше да лети по целия свят с подбрани спътници, да наблюдава и изучава как действа екологията. В първите двайсетина години щяха да използват комуникационните спътници — не можеше да се каже колко време щяха да издържат, а след това щяха да се задоволят с радиостанции с антени. Това беше едно от неудобствата на бъдещето, но да изстрелва свои спътници, които да заместят старите, щеше да е много трудно от гледна точка на работна сила и средства, а и освен това ракетите-носители замърсяваха въздуха като нищо друго, изобретено досега от човечеството.

Брайтлинг се зачуди колко ли дълго щяха да предпочетат хората му да живеят тук. Някои от тях щяха да се пръснат бързо, вероятно за да обиколят с автомобилите си из цяла Америка, да установят свои поселения и да му докладват, най-напред по сателита. Други щяха да отидат в Африка — тя, изглежда, щеше да е най-популярната цел. Други щеше да има в Бразилия, да изучават живота на джунглата. Може би някои от първобитните племена там щяха да бъдат пощадени от разпространението на „Шива“ и неговите хора щяха да изучават и тях, и как първобитният човек е живял сред първичната околна среда в пълно съгласие с природата. Щяха да ги изучават такива, каквито са — като уникален животински вид, заслужаващ закрила — и напълно изостанал, за да представлява заплаха за околната среда. Дали можеха да оцелеят и някои африкански племена? Неговите хора не го допускаха. Африканските държави позволяваха на своите примитиви да се смесват твърде често с населението от градовете, а градовете щяха да се превърнат в средоточията на смъртта за всяка нация по земята — особено след като се разпространеше Ваксина А. Хиляди литри от нея щяха да бъдат произведени, разпратени със самолети по целия свят и след това разпространени, уж за да съхранят живота, а всъщност да го отнемат… бавно, разбира се.