Том Кланси - Дъга Шест

— Знаеш ли — отбеляза тихо Кевин, — понякога ми се струва, че разбирам Джон Уилкс Буут 26 26 Убиецът на Ейбрахам Линкълн. Б. пр. .

— Кевин, това не съм го чула и ти не си го казал. Не и тук. Не и в тази сграда.

— По дяволите, Карол! Знаеш как се чувствам. И знаеш, че съм прав. Как, по дяволите, ще опазим планетата, ако на идиотите, които управляват света, не им пука на сайдера за света, в който живеем?

— Какво ще ми кажеш? Че хомо сапиенс е паразитен вид, който уврежда земята и нейната екосистема? Че нямаме право да бъдем тук?

— Мнозина от нас нямат, и това е факт.

— Може и така да е, но какво може да се направи?

— Не знам — трябваше да признае Мейфлауър. „Някои от нас знаят — помисли си Карол Брайтлинг, взирайки се в помръкналите му от тъга очи. — Но дали си готов за това, Кевин?“ Смяташе, че е, но привличането винаги беше опасна стъпка, дори за фанатици като Кевин Мейфлауър…

Строежът беше почти деветдесет процента завършен. Върху терена се издигаха двадесет напълно завършени секции, върху карета от тридесет и четири квадратни километра земя, главно равнинна и леко хълмиста, с четири платна бетонен път, отвеждащ на север към междущатската магистрала 70. Последните три и половина километра от шосето бяха без разделителна линия, а стоманобетонното покритие беше дебело цели седемдесет и шест сантиметра, сякаш беше предназначено за кацане на самолети, както бе отбелязал главният технически ръководител на строежа, големи при това. Пътят отвеждаше до не по-малко солиден огромен паркинг. Но това не го интересуваше чак толкова, че да го спомене в своя кънтри-клуб в Салина.

Сградите бяха съвсем банални, ако се изключеха системите им за контрол на околната среда, които бяха до такава степен съвършени, че Флотата би могла да ги използва за атомните си подводници. Всичко това беше част от водещото положение на компанията по отношение на нейните системи, беше казал председателят при последното си посещение. Те по традиция правели всичко преди останалите, а освен това характерът на работата им изисквал изключителна грижливост по отношение и на най-малките подробности. Не можеш да правиш ваксини на открито, нали? Но дори жилищата на работниците и кабинетите имаха същите системи, помисли си главният, и меко казано, това беше странно. Всяка сграда разполагаше с подземие — деликатна работа беше да се строи тук, в страната на торнадото. Но малцина ги беше грижа, отчасти от мързел, отчасти защото тукашният терен не беше никак лесен за прокопаване — прословутата твърда канзаска почва, чийто горен слой беше съсипан от сеене на пшеница. И тук идваше най-интересната част. Те щяха да продължат да използват по-голямата част от земята за земеделие. Есенниците вече бяха засети и на три и половина километра оттук се намираше центърът за селскостопанска дейност, със собствено шосе с две платна, снабден с най-новото и най-доброто земеделско оборудване, което главният беше виждал, дори за един район, в който отглеждането на пшеница е основен поминък.

В този проект бяха налети триста милиона долара. Сградите бяха огромни — човек можеше да ги превърне в място за живот за пет до шест хиляди души, помисли си главният. Служебната сграда разполагаше с класни стаи за продължаване на образованието. Обектът разполагаше със собствена електростанция и огромен горивен склад, чиито цистерни бяха наполовина заровени в земята поради местните климатични условия, и свързани чрез собствен тръбопровод с пункта за зареждане край М-70 край Канополис. Въпреки местното езеро имаха десетина артезиански кладенци, прокопани в — и през — подземния водоносен пласт Чероки. По дяволите, тук имаше достатъчно вода за снабдяването на цял малък град! Но компанията плащаше сметката и той самият си получаваше процента от стойността на цялата работа, за да завърши тя навреме, със значителен бонус, ако я завърши предсрочно, който той беше решен да си спечели. До този момент бяха изминали двадесет и пет месеца и оставаха още два. И той се беше справил, помисли си главният, и щеше да грабне този бонус, след което щеше да заведе семейството си в Дисниленд — две седмици при Мики, и щеше да играе голф на чудесните тамошни ливади — имаше нужда от това, за да възвърне формата си след тези две години от по седем работни дни в седмицата.

Но бонусът означаваше и че няма да му се налага да работи поне няколко години. Беше построил два небостъргача в Ню Йорк, петролна рафинерия в Делауеър, увеселителен парк в Охайо и още два огромни жилищни проекта на други места, с което си беше спечелил репутацията на човек, който завършва нещата рано и с икономии на бюджета — чудесна репутация за неговия бранш. Той паркира своя джип „Чероки“ и провери бележките си за нещата, които оставаше да се свършат този следобед. Даа, изпитанията на прозоречната изолация в Първа сграда. Използва клетъчния си телефон, за да се обади предварително, и тръгна през „пистата за кацане“, както сам наричаше този участък от пътя, откъдето се разделяха другите пътища. Спомни си времето, когато работеше като инженер във Въздушните сили. Дълги три километра и половина и дебели почти метър: можеш като нищо да приземиш някой „Боинг“ 747 на това шосе, ако поискаш. Какво пък, компанията си имаше собствен въздушен флот за собствените си служебни полети, и защо да не ги приземява тук, вместо на спретнатото малко летище край Елсуърт? След десет минути паркира пред Първа. Тази сграда наистина беше завършена, три седмици предсрочно, и последното, което трябваше да се направи, беше проверката на изолацията. Чудесно. Той влезе през релсовата врата — необикновено тежка и дебела — и помощниците я затвориха и заключиха.