Том Кланси - Дъга Шест

Обект Ж4 беше гола и седеше в удобно тапицирано кресло. Доста привлекателна, въпреки че трябваше да свали четири–пет килограма, помисли си Арчър. Медицинският преглед не беше установил нищо необичайно. Кръвното й налягане беше нормално. Кръвните проби показваха леко повишен холестерол, но нищо, за което да се безпокои човек. Изглеждаше нормална, здрава, двадесет и шест годишна самка. Разпитът за предишни заболявания също не показваше нищо забележително. Не беше девственица, разбира се — дванадесет любовници за девет години полова активност. Един аборт на двадесет годишни — и после беше практикувала безопасен секс. В момента имаше някаква любовна връзка, но той бе някъде извън града за няколко седмици, по работа, и тя подозираше, че в живота му тъй или иначе има друга жена.

— С това като че ли приключихме, Мери. — Арчър стана и се усмихна. — Благодаря ти за съдействието.

— Мога ли вече да се облека?

— Най-напред има нещо, което искаме да направиш. Моля те, мини през зелената врата. Там има една система за запарване. Много е приятно и освежаващо. Дрехите си ще намериш от другата страна. Там ще можеш да се преоблечеш.

— Добре.

Обект Ж4 стана и изпълни това, което й казаха. Зад херметичната врата имаше… всъщност нямаше нищо. Тя се задържа там, унесена и озадачена няколко секунди, забелязвайки, че тук, вътре, е горещо, над тридесет градуса, но пък от някакви невидими дупчици по стените излизаше омара… мъгла или нещо такова, която я освежи моментално, само за десетина секунди. После мъглата спря и отсрещната врата се отвори. Както й бяха обещали, там имаше стая за обличане и тя си навлече горнището и долнището на зелената пижама, и излезе в коридора, където някакъв пазач от охраната й махна отдалече с ръка към вратата, зад която я чакаше обядът. Храната тук беше много добра, а след хубаво ядене тя обичаше да си подремне…

— Зле ли ти е, Пийт? — попита доктор Килгор в друга част на зданието.

— Трябва да е грип или нещо такова. Целият се чувствам като пребит и нищо не мога да задържа. — „Дори пиячката“ — помисли си той, но не го каза, макар това да беше особено притеснително за него. Пиячката беше нещо, което винаги можеше да задържи.

— Дай да видим. — Килгор стана, нахлузи маска и си надяна латексовите ръкавици за прегледа. — Ще трябва да ти взема кръвна проба.

— Добре, докторе.

Килгор го направи наистина грижливо, боцвайки го под лакътя, и напълни четири пробни епруветки с по пет кубически сантиметра. После погледна очите на Пийт, устата и направи обичайните опипвания, което предизвика реакцията на черния дроб на обекта…

— Оох! Тук боли, докторе.

— Нима? На пипане не ми изглежда по-различно отпреди, Пийт. Каква е болката? — попита той, докато опипваше черния дроб, който, като при повечето алкохолици, беше като размекната тухла.

— Все едно че току-що сте ме наръгали с нож, докторе. Ето, точно тук боли!

— Извинявай, Пийт. А тук? — попита лекарят, опипвайки по-надолу с две ръце.

— Не толкова остро, но и там наболява. Да не е нещо от яденето?

— Може би. На твое място не бих се тревожил чак толкова — отвърна Килгор.

Добре, този случай беше симптоматичен, няколко дни по-рано, отколкото беше очаквал, но малки отклонения трябваше да се очакват. Пийт беше един от сравнително по-здравите субекти, но алкохолиците не бяха от екземплярите, които можеш да наречеш наистина здрави. Така че Пийт щеше да бъде Номер 2. „Лош късмет, Пийт“ — помисли си Килгор.

— Чакай да ти сложа нещо, да ти мине болката.

Докторът се обърна и отвори едно чекмедже на стенния шкаф. Пет милиграма, прецени той, запълвайки пластмасовата спринцовка до съответното деление, след което се обърна и боцна вената.

— Ооох! — каза Пийт след няколко секунди. — Ооох… така е добре. Много по-добре, докторе. Благодаря. — Влажните му очи се разшириха, след това се замъглиха.

Хероинът беше великолепен аналгетик, а най-хубавото му качество бе, че осигуряваше на приемащия го зашеметяващ приток на енергия в първите няколко секунди, след което го отпращаше в блажена вцепененост за следващите няколко часа. Така че за известно време Пийт щеше да се чувства великолепно. Килгор му помогна да се изправи и го отпрати. После прибра кръвните проби за проучване. След тридесет минути вече беше сигурен. Тестовете за антитела продължаваха да са положителни, а огледът под микроскопа показваше срещу какво се бореха антителата… и губеха.

Само преди две години някои хора се бяха опитали да заразят Америка с естествения вариант на това мъниче, тази „гега“, както често я наричаха някои. Сега то донякъде беше модифицирано в лабораторията за генно инженерство с добавянето на ракова ДНК към РНК на нищожната пръчица на този вирус, за да я направят пожизнена — все едно да нахлузиш дъждобран върху буболечка. Добрата последица от всичко това беше, че генното инженерство най-малкото бе утроило латентния период на вируса. Някога се смяташе, че е четири до десет дни, а сега продължаваше почти месец. Маги наистина си знаеше работата, и при това му беше избрала подходящо име. „Шива“ наистина беше гаден кучи син. Беше убил Честър — е, всъщност го беше довършил калият, но Честър беше обречен — и сега започваше да убива Пийт. За него обаче милостива помощ нямаше да има. Пийт щеше да бъде оставен да живее, докато самата болест не отнемеше живота му. Физическото му състояние беше почти достатъчно близо до нормалното, за да могат да изпробват какво може да постигне едно добро поддържащо лечение, за да надвие ефекта от „Ебола-Шива“. Вероятно нищо, но те трябваше да го установят. Оставаха още девет първоначални изпитателни обекта и след това новите единадесет от другата страна на сградата — те щяха да бъдат истинският тест. Всички те бяха здрави, поне така смяташе компанията. При тях щяха да изпробват както метода на първично предаване, така и жизнеспособността на „Шива“ като епидемичен агент, плюс ефективността на ваксините, които Стив Берг беше изолирал миналата седмица.