Том Кланси: Мечката и драконът

Копие от този файл имаше в редица компютри на ЦРУ в централата в Ленгли, Вирджиния, а също и в оперативната зала на ЦРУ на 7-ия етаж в старата сграда на Центъра. Пръстите изписаха О-В-С-Е-Е-Н-К-О… но се появи само следният текст:

ТЪРСИ СЕ ЦЯЛ ФАЙЛ. НЕ СЕ ОТКРИВА ПОДОБНА ВОДЕЩА ДУМА.

Човекът при компютъра изсумтя.

— Значи не е написана правилно. Защо ми звучи познато това име? — запита се той. — Обаче машината отговори, че не може да го намери.

— Я да видим… — обади се един негов колега, наведе се над компютъра и изписа в друг вариант името. — Опитай така…

Пак нищо. Изпробваха и трети вариант.

— Бинго! Благодаря ти, Бевърли — каза дежурният офицер. — Ами да, знаем го този. Распутин. Без съмнение, негодник с връзки в подземния свят. Виж какво става, когато такъв като него изплува на повърхността — каза, усмихвайки се той.

— Распутин? — повтори учуден Головко. — Сволоч някаква? — Той леко се усмихна. — Кой би искал да го убие? — попита Головко шефа на сигурността, който по обясними причини гледаше на въпроса дори по-сериозно от председателя. Положението му току-що се беше усложнило още повече. За начало трябваше да каже на Сергей Николаич, че белият мерцедес вече не беше подходящ за негов личен автомобил. Прекалено биеше на очи. Следващата му задача за деня беше да разпита въоръжените постове, поставени по ъглите на покрива на сградата, защо не са забелязали човек в каросерията на самосвал с гранатомет в ръце… само на триста метра от зданието, което се предполага, че охраняват! И не са направили никакво предупреждение по радиостанциите си, докато мерцедесът на Григорий Филипович Овсеенко не се е разлетял на парчета. Този ден вече беше изрекъл доста псувни, но явно щеше да продължи в същия дух.

— От колко време не е в службата за сигурност? — попита Головко.

— От 1993 година, другарю председател — отвърна майор Анатолий Иванич Шелепин, който преди малко беше задал същия въпрос и преди секунди беше получил отговора.

Значи при първото голямо съкращение на личния състав, помисли си Головко. Но изглежда, че този сводник е успял да се справи добре с преминаването си в частния сектор, след като притежава „Мерцедес Бенц“ S 600… и след като е успял да си спечели врагове, които са решили да го убият… Освен ако, без да знае, е загинал вместо някой друг. Този въпрос все още чакаше отговор. Председателят вече беше възстановил предишната си самоувереност дотолкова, че да може да разсъждава логично. Головко беше прекалено умен, за да си зададе въпроса Защо някой би искал да ме убие? Хора в неговото положение си създаваха врагове, някои от които желаеха смъртта му… но повечето от тях не бяха толкова глупави, че да направят подобен опит. Отмъщенията на такова високо равнище като неговото бяха опасно нещо и по тази причина никога не се осъществяваха. Международното разузнаване беше спокойна и цивилизована работа, въпреки че и там умираха хора. Всеки заловен, че шпионира в полза на чужда държава срещу матушка Русия, го очакваха големи неприятности независимо дали режимът е нов или не… Как му викаха на това американците? Възмездието на закона. Точно така. Пустите му американци и техните юристи. Щом като юристите одобрят нещо, то се счита за напълно цивилизовано.

— Кой друг е бил в колата?

— Шофьорът му. Узнахме името му, бивш милиционер. Имало е и една жена, вероятно от неговия контингент. Засега не знаем как се казва.

— Какво знаем за навиците на Григорий? Защо е бил там тази сутрин?

— Засега не е известно, другарю председател — отвърна майор Шелепин. — Милицията работи по въпроса.

— Кой води разследването?

— Подполковник Шабликов, другарю председател.

— Ефим Константинович… Да, познавам го. Способен човек — отбеляза Головко. — Предполагам че ще му е нужно известно време.

— Така е — съгласи се Шелепин.

Повече, отколкото беше нужно на Распутин да се пресели в отвъдното, помисли си Головко. Животът е такова странно нещо, толкова постоянно, когато го имаш, и така мимолетно, когато го загубиш. Само че онези, които са го загубили, не могат да ти кажат на какво прилича това. Освен ако не вярваш в призраци или в Бога, или пък в задгробния живот — все неща, някак пренебрегвани в детството на Головко. Ето ти още една голяма загадка, помисли си шпионският бос. За първи път в живота си беше толкова близо до смъртта. Чувството беше тревожно, но не и толкова страшно, както си беше представял. Председателят се запита дали би могъл да го определи като кураж. Никога не беше се считал за смелчак поради простата причина, че никога не се беше изправял пред непосредствена физическа заплаха. Не че се беше старал да я избягва, просто до днес тя никога не е била толкова близо. Сега, когато всичко беше отминало, той изпитваше най-вече любопитство. Защо се беше случило? Кой го беше извършил? Това бяха въпросите, на които трябваше да търси отговор, за да не се случи отново. Еднократната проява на смелост е достатъчна, помисли си Головко.