Том Кланси: Мечката и драконът

Странно, но не съвсем неочаквано тъкмо Головко пръв се върна към реалността.

— Анатолий?

— Да, другарю председател?

— Трябва да разберем кои са загиналите там, а след това да открием дали не е трябвало да бъдем ние вместо тях. Обади се в Дирекцията на милицията и виж какво правят по въпроса.

— Веднага. — Красивото лице на младия мъж изчезна от вратата.

Головко пое дълбоко въздух, надигна се от стола и пак отиде до прозореца. Долу беше пристигнала пожарникарска кола. Пожарникарите обливаха с вода разбития автомобил, за да изгасят и последните пламъци, които продължаваха да тлеят тук-там. Имаше и една линейка, но Сергей Николаич знаеше, че това е само разпиляване на хора и техника. Първото нещо, което трябваше да се направи, беше да се вземе регистрационният номер на колата и да се открие кой е собственикът й, а след това да се реши дали нещастникът бе загинал вместо Головко, или сам е имал врагове. Гневът все още не беше изместил шока от случилото се. Може би щеше да дойде по-късно — помисли си Головко и се отправи към личната си тоалетна, защото изведнъж усети напрежение в пикочния мехур. Беше ужасна проява на малодушие, но никога досега Головко не се беше изправял пред непосредствена опасност за живота си и като много други имаше представа за това само от филмите. Там актьорите са смели и решителни, да не говорим, че репликите им са предварително написани, а реакциите репетирани. Когато експлозията се разнесе без предупреждение из въздуха, беше нещо съвсем друго и напълно различно.

Кой иска да ме убие? — запита се той, след като пусна водата в тоалетната.

Американското посолство, което отстоеше на няколко километра, имаше плосък покрив, на който стърчаха най-различни радиоантени, повечето от които водеха до радиоприемници с различна степен на съвършенство. Те от своя страна бяха свързани с магнетофони, които се въртяха бавно за по-ефикасно използване на лентите. В помещението с магнетофоните имаше десетина души, както цивилни, така и военни. Всички знаеха руски и докладваха на Агенцията за национална сигурност (АНС) във Форт Мийд, щата Мериленд, между Балтимор и Вашингтон. Беше още рано, но тези хора обикновено започваха работа преди руските служители, чиито комуникации трябваше да следят. Един от многото радиоприемници в помещението беше от онези, които американските граждани използваха някога, за да подслушват разговорите на полицията. Местните ченгета използваха същите честоти и абсолютно същите радиопредаватели, както техните американски колеги през 70-те години. Подслушването им беше детинска работа. Разговорите още не се засекретяваха. Те слушаха съобщенията на милиционерите за случайни автомобилни катастрофи, в които можеше да попадне и някоя важна персона, но главно за да държат пръст върху пулса на Москва, в която криминогенната обстановка беше тежка и се влошаваше още повече. За персонала на посолството беше полезно да знае кои части на града да избягва и да следи за евентуални криминални прояви на някой от хилядите американски граждани.

— Експлозия? — каза учуден пред радиоприемника един армейски сержант. После извърна глава. — Лейтенант Уилсън, полицията съобщава за експлозия точно пред Московската централа.

— Каква експлозия?

— Като че ли е била взривена кола. На мястото в момента са пристигнали пожарникари и линейка… — Той притисна слушалките, за да чува по-добре поради шума от уличното движение. — Да, бял мерцедес бенц, регистрационен номер… — Извади бележник и го записа — Има трима убити, шофьорът и двамата пътници и… по дяволите!

— Какво има, Рейнс?

— Сергей Головко… — Очите на сержант Рейнс бяха затворени, а с една ръка притискаше слушалката към ухото си. — Той не караше ли бял мерцедес?

— По дяволите! — възкликна на свой ред и лейтенант Уилсън. Головко беше един от хората, когото нейните подчинени редовно следяха. — И той ли е загинал?

— Още не мога да кажа, лейтенант. Намеси се друг глас. Капитанът от районния участък каза, че идва веднага на мястото на инцидента. Струва ми се, че са разтревожени, мадам. Водят се едновременно много разговори.

Лейтенант Сюзън Уилсън се поклащаше напред-назад във въртящия се стол. Дали да съобщи за случая или не? Не могат да те застрелят за това, че си съобщил нещо на висшестоящите…?

— А къде е шефът на бюрото?

— На път за летището, лейтенант, забравихте ли, че днес трябва да лети за Санкт Петербург?

— Добре. — Тя се извърна към апаратурата пред себе си и вдигна слушалката на секретния телефон — STU-6 (секретно телефонно устройство) за връзка с Форт Мийд. Пластмасовият засекретяващ ключ беше на мястото си, а телефонът беше свързан и синхронизиран с друг такъв апарат в щаба на Агенцията за национална сигурност. Натисна бутона, с който поиска да й отговорят.