Том Кланси: Мечката и драконът

Д-р Бенджамин Гудли пристигна в Ленгли в 5,40, пет минути по-рано от обикновено. До голяма степен работата го лишаваше от възможността да води светски живот, което едва ли беше справедливо за съветника по въпросите на националната сигурност. Не беше ли на възраст на женене, не изглеждаше ли добре, не беше ли мъж с добри перспективи както в професионалния, така и в деловия смисъл? Може би не и последното, помисли си Гудли, докато паркираше колата на определеното за високопоставени служители място под бетонния навес на старата сграда на Центъра. Караше „Форд експлорър“, защото беше добра кола за шофиране в снега, а скоро се очакваше да завали сняг. Най-после поне зимата идваше, а за окръг Колумбия тя беше напълно непредвидима, особено сега, когато онези шантави еколози твърдяха, че тази година глобалното затопляне ще предизвика необикновено студена зима. Нещо в тази логика му убягваше. Може би трябваше да си поприказва със съветника на президента по научните въпроси, за да разбере дали когато поговори с някой, който е наясно с тези неща, ще види що-годе разумно обяснение. Новият беше доста добър и знаеше как да използва едносричните думи.

Гудли мина през главния вход и се отправи към асансьора. Влезе в оперативната стая в 5,50 сутринта.

— Здравей, Бен.

— Добро утро, Чарли. Случило ли се е нещо интересно?

— Това сигурно ще ти хареса, Бен — отвърна Чарли Робъртс. — Голям ден в матушка Русия.

— Така ли? — попита Гудли и присви очи. Русия безпокоеше както него, така и шефа му. — За какво става дума?

— Не е нещо много важно. Просто някой се е опитал да види сметката на Сергей Николаич.

— Какво? — Гудли рязко извърна глава като бухал.

— Нали ме чу, Бен. Обаче са улучили с гранатомет друга кола и са ликвидирали друг наш познайник… Е, бивш познат — поправи се Робъртс.

— Започни отначало.

— Пеги, пусни видеозаписа — нареди с театрален жест Робъртс на дежурния офицер.

— О! — възкликна Гудли след първите няколко секунди — И така, кой е той в действителност?

— Да не повярваш, Григорий Филипович Овсеенко.

— Името не ми е познато — призна Гудли.

— Ето. — Дежурният офицер му подаде една папка. — С това разполагахме за човека, когато беше в КГБ. — Истински сладур — отбеляза тя с типично по женски изказано, сдържано презрение.

— Распутин? — каза Гудли, докато гледаше първата страница. — А, да, чувал съм за този.

— Обзалагам се, че босът също е чувал за него.

— Ще разбера това след два часа — предположи на глас Гудли. — Какво казват от бюрото в Москва?

— Шефът е в Санкт Петербург на търговска конференция във връзка със задълженията, произтичащи от официалното му прикритие. Това, с което разполагаме, е от неговия заместник. Засега най-достоверното предположение е, че или Овсеенко е имал някой голям враг в руската мафия, или може би истинският обект е бил Головко, а те са улучили не тази кола, която е трябвало. На този етап не може да се установи кое от двете е вярно. — Последва типично свиване на рамене, с което като че ли искаше да каже: нямам ни най-малка представа.

— Кой би искал да ликвидира Головко?

— Може би тяхната мафия? Някой се е снабдил с гранатомет, а те не се продават в железарските магазини. Това би могло да означава, че убийството е извършено от някой с добри връзки в техния престъпен свят, но кой всъщност е бил обектът? В бизнеса си Овсеенко вероятно си е спечелил сериозни противници, но и Головко ще трябва да има врагове и съперници. — Тя отново сви рамене. — Може да се предполага и едното, и другото.

— Началството предпочита по-конкретната информация предупреди Гудли.

— Аз също, Бен — отвърна Пеги Хънтър. — Но в момента това е всичко, с което разполагам, а на този етап и шибаните руснаци не разполагат с нещо повече.

— Има ли някакъв начин да понадникнем в тяхното разследване?

— Предполага се, че официалното аташе Майк Рейли е доста гъст с техните ченгета. Той помогна мнозина от тях да бъдат допуснати до курсовете на ФБР за допълнителна квалификация на ченгета, които се организират в Куантико.

— Може би ще трябва да накараме ФБР да му каже да поразпита тук-там?

Госпожа Хънтър отново сви рамене.

— Защо пък не. Най-много да ни откажат, с което вече сме свикнали.

Гудли кимна.

— Добре, препоръчвам ви така да постъпите. — Той се изправи. — Е, поне днес босът няма да мърмори колко скучен е светът — каза съветникът на излизане. Взе със себе си папката на Си Ен Ен и се върна обратно при колата си.