Том Кланси: Мечката и драконът

— Лайно! — Сега Анатолий видя какво беше станало и премина към действие. Продължи да кара вдясно, даде газ, като ловко маневрираше, търсейки пролуки между колите. Повечето от тях бяха спрели. Шофьорът на Головко откриваше пролуките и се измъкваше през тях. Пристигна за по-малко от минута при входа за коли на Центъра. Въоръжени часовои вече бяха излезли на площада заедно с тези от резервната рота, чието помещение беше зад оградата и не се виждаше отвън. Командващият групата старши лейтенант видя колата на Головко и я позна. Махна му с ръка за поздрав и даде знак на двама мъже да придружат автомобила до входа. Часът на пристигането беше единственото нормално нещо в започващия ден. Головко слезе от колата, а двамата войници се приближиха плътно до него, опирайки се с рамене в дебелия му балтон. Анатолий също слезе с пистолет в ръка и разкопчано палто, като се оглеждаше напрегнато назад през вратата. Извърна рязко глава и каза:

— Заведете го вътре! — Като чуха заповедта, двамата редници поведоха Головко през двойната врата с бронзови дръжки, към която се приближиха още войници от охраната.

— Оттук, другарю председател — каза един капитан в униформа, хвана Сергей Николаич за ръка и се отправи към асансьора. Минута по-късно той влезе в кабинета си и едва сега си даде сметка на какво беше станал свидетел преди три минути. Естествено, отиде до прозореца и погледна навън.

Московските полицаи, наричани милиционери, бързаха към мястото на произшествието. Трима от тях вървяха пеш. Появи се и милиционерска кола, пробила си път през движението. Трима мотористи оставиха мотоциклетите си и се приближиха към горящия автомобил, може би надявайки се да помогнат. Смела, но напълно безполезна постъпка, помисли си Головко. Сега виждаше по-добре, въпреки че разстоянието беше около триста метра. Покривът на колата се беше издул. Предното стъкло го нямаше. Той се взря в димящата развалина, която преди минути беше едно изключително скъпо превозно средство, разрушено от най-евтиното оръжие, което някога е било произвеждано масово за Червената армия. Който и да е бил вътре, моментално е бил разкъсан от металните парчета, разлетели се със скорост десет хиляди метра в секунда. Дали изобщо са разбрали какво беше станало? Вероятно не. Може би само шофьорът е имал време да погледне с недоумение, но отзад собственикът на колата вероятно е четял вестник, преди животът му да свърши без предупреждение.

Чак тогава Головко усети слабост в коленете. Можеше да бъде той… Внезапно щеше да научи дали в крайна сметка има задгробен живот или не — голямата загадка на живота, върху която не се беше замислял много често.

Но кой беше извършителят и кой обектът? Като председател на СВР Головко не беше човек, който вярва в съвпадения, а и в Москва нямаше чак толкова много бели мерцедеси S 600.

— Другарю председател? — Беше Анатолий, който застана при вратата.

— Да, Анатолий Иванич?

— Добре ли сте?

— По-добре от него — отвърна Головко и се отдръпна от прозореца. Имаше нужда да седне. Опита се да стигне, без да се спъне, до въртящия се стол, защото краката му изведнъж започнаха да не го държат. Седна, опря длани върху бюрото и огледа дъбовата повърхност, осеяна с купища книжа, които чакаха да бъдат прочетени — обичайната гледка за един ден, в който обаче нищо не беше както обикновено. Той вдигна очи.

Анатолий Иванич Шелепин не беше от страхливите. Беше стигнал до чин капитан в Спецназ, преди да бъде забелязан от търсач на таланти в КГБ и да бъде преместен в 8-о управление, което отговаряше за охраната. Беше приел новата работа малко преди да бъде разтурен КГБ. Анатолий беше шофьор и бодигард на Головко от години, нещо като част от официалното му семейство, като по-голям син. Шелепин беше абсолютно предан на боса си. Беше висок, красив тридесет и три годишен мъж с руса коса и сини очи, които сега бяха по-разширени от обикновено, защото въпреки че Анатолий беше обучен да си има работа с насилие, за първи път му се случваше то да стане пред очите му. Често се беше питал какво ли представлява отнемането на нечий живот, но никога в кариерата си не бе мислил върху възможността да загуби своя, и то от засада, при това засада на нищо и никакво разстояние от работното му място. Повечето от времето му минаваше на бюрото пред кабинета на Головко, където действаше като негов личен секретар. Като повечето такива хора той беше започнал да става небрежен към задълженията си като охранител на някого, когото никой не би дръзнал да нападне. Но сега неговият спокоен свят беше внезапно и напълно разрушен по същия драстичен начин, както и този на началника му.