Том Кланси - Зъбите на тигъра

Изпрати съобщението на Щръклица 097 и поръча да му донесат кафе.

Рик Бел беше наредил да има хора през цялото денонощие. Странно защо Колежът не беше въвел това още от самото начало, но сега го правеха. И Колежът се учеше като всички останали от двете страни на фронтовата линия. В момента на дежурство беше Тони Уилс, подтикван от сметката, която беше направил, че между Централна Европа и американското източно крайбрежие има шест часа разлика. Оправяше се много добре с компютрите и само за пет минути откри съобщението от 56 за 097, след което веднага го препрати на Джак.

Всичко стана само за няколко секунди. И така, те знаеха кой е обектът им и знаеха къде ще бъде, а това беше просто чудесно. Джак вдигна телефона.

— Станал ли си? — чу Брайън в слушалката.

— Сега вече съм — изсумтя в отговор той. — Какво има?

— Ела да пием кафе и доведи Доминик.

— Слушам, сър. — Той затвори телефона.

— Надявам се, че новината е добра — рече Доминик. Очите му бяха зачервени и хлътнали.

— Ако искаш сутрин да си като чучулигите, приятел, трябва да си лягаш по-рано вечер. Поръчах кафе.

— Благодаря. И така, какво има?

Джак отиде при компютъра си и посочи екрана. Двамата близнаци се наведоха и прочетоха съобщението.

— Кой е този човек? — попита Доминик, имайки предвид Щръклица 097.

— И той е пристигнал вчера от Виена.

„Може да е бил на отсрещната страна на улицата“, помисли си Брайън и се запита: „Дали е видял лицето ми?“

— Е, добре, мисля, че трябва да отидем на мястото за срещата — рече Брайън, погледна Доминик и вдигна палец.

След няколко минути кафето пристигна. Джак го разля по чашите, обаче всички усетиха нещо като песъчинки в него. Беше турско, но много по-лошо приготвено от това, което правят турците. Все пак беше по-добре, отколкото без никакво кафе. Не говориха по същество. По-добре беше да не правят това в стая, която не е проверена за подслушвателни устройства. Не знаеха как да ги откриват, а и нямаха съответната техника.

Джак допи набързо кафето си и се отправи към душа. Там имаше червена верижка, явно за да бъде дръпната в случай на сърдечен удар, но той се чувстваше доста добре и не му се наложи да я използва. Не беше много сигурен за Доминик, който наистина приличаше на умряла лисица. Обаче за Джак душът извърши чудеса и той се върна от банята избръснат, с розови бузи и готов за действие.

— Тук храната е доста добра, но не съм сигурен, че мога да кажа същото за кафето — рече той.

— Не си сигурен, Господи. Обзалагам се, че в Куба правят по-хубаво кафе — каза Брайън. — Дори в казармата го правят по-добре.

— Никой не е съвършен, Алдо — рече Доминик. Но и той не го хареса.

— Какво ще кажете за след половин час? — попита Джак. На него му бяха нужни още около три минути, за да се приготви.

— Ако не дойдем, прати линейка — каза Енцо, отправяйки се към вратата с надеждата, че душът ще му помогне да се съвземе. „Не е честно, помисли си той. Главата трябва да боли от пиене, а не от шофиране.“

След тридесет минути и тримата бяха във фоайето на хотела, спретнато облечени и с черни очила срещу яркото италианско слънце, което грееше навън. Доминик попита портиера за посоката и беше упътен как да стигнат до „Виа Систина“, която водеше право към църквата „Тринити дей Монти“, а стълбата беше на отсрещната страна на улицата на около петдесетина метра по-надолу. За станцията на метрото имаше асансьор, който беше още по-нататък, но спускането надолу не беше кой знае колко трудно. И тримата решиха, че в Рим има повече църкви, отколкото сладкарници в Ню Йорк. Разходката беше приятна. Мястото наистина би било много романтично, ако човек бе с подходящо момиче до себе си. Испанското стълбище беше построено успоредно на склона на хълма от архитекта Франческо де Санктис и тук ставаше ежегодният фестивал на модата. В дъното имаше фонтан, в който лежеше мраморна лодка, напомняща за едно голямо наводнение, при което едва ли би била много от полза. На площада се пресичаха само две улици и едната носеше наименованието си от присъствието на испанското посолство при Светия престол. Самият площад не беше много голям — по-малък например от „Таймс Скуеър“, но беше оживен и движението по него беше интензивно. Присъствието на много пешеходци го превръщаше в доста рисковано занимание за всички участници в него.

Ресторантът „Джовани“ беше на западната му страна — невзрачна, боядисана в жълто тухлена сграда и голямо, покрито с тенти пространство за сервиране отвън. Вътре имаше бар, на който всички присъстващи бяха със запалени цигари. Сред тях беше и един полицай, който пиеше кафе. Доминик и Брайън влязоха и огледаха внимателно помещението, преди да излязат отново навън.