Том Кланси - Зъбите на тигъра

Райън си помисли дали да не му удари едно питие на бара преди лягане, но след като размисли, се отказа и излезе от ресторанта. Пред асансьора вече имаше някой, който пръв влезе в него. Очите им се срещнаха за миг, докато Райън се накани да натисне бутона за третия етаж, но видя, че той вече свети. Значи този добре облечен англичанин — на такъв му приличаше — беше на неговия етаж…

„Колко интересно!“

Само след секунди асансьорът спря и вратата се отвори.

„Екселсиор“ не беше висок хотел, но беше много скъп. Коридорът беше доста дълъг и човекът от асансьора се отправи надясно. Райън забави ход, за да го следва от по-голямо разстояние. Онзи наистина подмина неговата врата и продължи да върви една… две… на третата врата спря и се обърна. Погледна към Райън и може би се запита дали не го следят. Обаче Джак се спря, извади ключа си и поглеждайки към мъжа, каза с небрежен тон като непознат на непознат:

— Лека нощ.

— На вас също, сър — отговори онзи на истински университетски английски.

Джак влезе в стаята, мислейки си, че вече беше чувал този акцент… Беше като на английските дипломати, които беше срещал в Белия дом, или при посещенията заедно с баща си в Лондон. Така говореха тези, които бяха родени в аристократична английска къща или възнамеряваха да си купят такава, когато му дойде времето, и които имаха в банката достатъчно лири стерлинги, за да претендират да станат перове на кралството. Кожата му имаше характерния за англичанина цвят на праскова, а акцентът му беше на човек от висшето общество…

… и освен това се беше регистрирал под името Найджъл Хоукинс.

— Имам и един от имейлите ти, приятелю — прошепна Джак на килима. — Копеле с копеле.

Беше им нужен близо час, за да се оправят из улиците на Рим. Основателите на града са нямали и хабер от градско планиране, помисли си Брайън, докато се мъчеше да намери пътя до „Виа Виторио Венето“. След време разбра, че са наблизо, когато преминаха през нещо, което някога може би е било порта в градските стени, предназначени да спрат Ханибал Барка. Обаче след това зави наляво, а после и надясно, за да научат, че в Рим улица с едно и също име не винаги продължава направо. Това наложи да направят един кръг по площад „Маргарита“, за да стигнат до „Екселсиор“, където Доминик реши, че е карал достатъчно за последните няколко дни. След три минути багажът им беше изваден от багажника и те застанаха пред рецепцията.

— За вас има бележка да се обадите на господин Райън, когато пристигнете. Стаите ви са точно до неговата — им каза администраторът и махна на прислужника, който ги поведе към асансьора.

— Дълго каране, брат — рече Брайън, облягайки се на стената.

— Не беше малко — съгласи се Доминик.

— Знам, че си падаш по бързите коли и бързите жени, но какво ще кажеш следващия път да вземем проклетия самолет, а? Може пък да се уредиш с някоя стюардеса, знае ли човек?

— Фригиден копелдак такъв — отряза го Доминик и се прозя.

— Оттук, господа — каза им прислужникът, посочвайки с ръка пътя.

— Този, от когото беше бележката на рецепцията, къде е?

— Господин Райън ли? Ето тук — посочи човекът.

— Това е удобно — рече Доминик, но после се сети за нещо друго. Влезе вътре, вратата, свързваща стаята му с тази на Райън се отвори, а той даде щедър бакшиш на пиколото. После извади бележката от джоба си и взе телефона.

— Ало?

— Намираме се точно до стаята ти, приятел. Какво си се разбързал? — попита Брайън.

— Две стаи ли ви дадоха?

— Естествено.

— Познай кой е до твоята?

— Ти ми кажи.

— Един англичанин, господин Найджъл Хоукинс — каза Джак на братовчед си и изчака онзи да се съвземе от шока. — Хайде да поговорим.

— Идвай, Младши.

Това стана веднага, след като Джак си обу чехлите.

— Как пътувахте? — попита той.

Доминик беше налял почти всичкото вино от барчето си в една чаша.

— Доста дълго.

— Ти ли кара през цялото време?

— Човече, исках да пристигна тук жив.

— Задник такъв — озъби се Брайън, — мисли си, че карането на порше е като секса, само че по-добро.

— Така е, ако имаш подходящите умения, но човек може да се умори дори и от секса. — Доминик остави чашата си на масата. — Я повтори какво каза?

— Да, точно тук е до вас — Джак посочи стената и вдигна ръка към очите си. Видях проклетника. Отговориха му само с кимване. — Е, момчета, лягайте да поспите. Ще ви се обадя утре, за да помислим за работата. Става ли?

— Много добре — съгласи се Брайън. — Звънни ни към девет часа.