Том Кланси - Червеният заек

— За Бога, Артър — избухна Гриър. — Казаха ни за заплахата преди четири-пет дни.

— Но ние искахме да разпитаме лично човека — призна Мур. — Знам, Джеймс, наясно съм.

Райън слезе след Мик Кинг от самолета. До стълбата ги чакаше човек от Сенчъри Хаус. Райън забеляза, че той се бе вторачил в него.

— Доктор Райън, бихте ли дошли с мен, ако обичате? Ще се погрижим за багажа ви — обеща мъжът.

— Къде отиваме?

— Хеликоптер ще ви отведе до военновъздушната база в Милдънхол.

— Мамка му. Не се качвам на хеликоптери, откакто за малко не се пребих с последния, на който летях. Колко път има дотам?

— Час и половина с кола.

— Добре. Осигурете кола — нареди Джак. След това се обърна: — Благодаря, че опитахте, момчета.

Спароу, Кинг и останалите поклатиха глави. Те наистина бяха опитали всичко, макар че едва ли някой някога щеше да узнае за това. След това Джак се замисли какво ли щеше да направи Том Шарп със Строков, но реши, че Мик Кинг е прав. Не му трябваше да знае.

Базата Милдънхол се намираше на север от Кеймбридж, града с едни от най-известните университети в света. Шофьорът на ягуара, с който пътуваше Райън, въобще не се съобразяваше с ограниченията на скоростта по британските пътища. След като мина през КПП-то, автомобилът не продължи към самолета на пистата, а спря пред ниска постройка, която приличаше на ВИП терминал. Там подадоха на Райън телекс. Отне му двайсетина секунди да го прочете, след което възкликна:

— Браво!

После Райън забеляза телефон и звънна у дома.

— Джак? — каза жена му, разпознавайки гласа му. — Къде си, по дяволите?

Явно се бе притеснила. Кети Райън обикновено не използваше такъв език.

— В базата Милдънхол. Налага се да летя до Вашингтон.

— Защо?

— Чакай малко, скъпа. Първо ми отговори дали ги бива италианските лекари.

— Въпросът ти е свързан с папата, нали така?

— Да — отговори той, кимвайки уморено, но тя нямаше как да види.

— Във всяка страна има добри хирурзи. Джак, какво става? Беше ли там?

— Кети, бях само на четирийсет стъпки от мястото, но не мога да ти кажа повече засега, а и не бива да говориш пред никого за това, разбра ли?

— Добре — отвърна тя, а гласът й издаваше недоумение и притеснение. — Кога ще си дойдеш вкъщи?

— До два дни, надявам се. Налага се да поговоря с неколцина души в централата и после се връщам. Съжалявам, мила. Работа. И така, не разбрах бива ли ги лекарите в Италия?

— Ще се чувствам по-сигурна, ако Джак Камър го оперираше, но би трябвало и там да имат добри хирурзи. Във всеки голям град ги има. В университета в Падуа се намира един от най-старите медицински факултети в света. Техните офталмолози са добри, колкото в „Хопкинс“. Не може да нямат светила и в общата хирургия. За мен обаче Джак е най-добрият. — Джон Майкъл Камър беше завеждащ хирургическото отделение в „Хопкинс“, декан на престижния институт „Холстед“ и дяволски добър със скалпела. Кети беше близка с него. Джак се бе срещал няколко пъти с него на благотворителни прояви и се бе впечатлил от изящните му маниери, но не беше лекар и не можеше да прецени професионалните му качества. — Най-доброто в случая е директно третиране на огнестрелната рана, освен ако не е засегнат черният дроб или далакът. Най-сериозният проблем е кръвоизливът. Ако са го закарали навреме и ако хирургът си знае работата, шансовете му да оживее са реални. Ако не е разкъсан далакът и ако черният дроб не е раздробен. Гледах кадрите по телевизията. Сърцето не беше улучено. Раната беше отдясно. По мое мнение възможността да се възстанови е повече от петдесет на петдесет. Вярно, че не е в първа младост, но опитен хирургически екип понякога върши чудеса, стига да са го закарали навреме.

Тя си замълча за ужасяващите травми, които куршумът може да причини, ако рикошира в ребрата и се отклони в непредвидима посока. Възможни бяха поражения на най-различни места в организма. На практика бе абсурдно да се постави точна диагноза и да се препоръча лечение въз основа на видяното в петсекунден телевизионен репортаж. Шансовете на папата да оживее бяха повече от петдесет на петдесет, но на надбягванията в Кентъки конят на пето място в списъка победи фаворита и спечели състезанието.

— Благодаря, скъпа. Ще ти разкажа повече, като се прибера. Прегърни децата от мен.

— Струваш ми се уморен — каза тя.

— Наистина съм уморен, маце. Изкарах два доста напрегнати дни. — А и не се очертава работите да утихнат. — Чао засега.