Артър Кларк: Островът на делфините

— Не бъди толкова припрян! Има много време — каза сестра Теси, докато ровеше из купчина дрехи, за да му намери риза и къси панталони. — Я опитай тези дали ще са ти добре. Вземи и шапката. Пази се от слънцето, докато получиш загар. Иначе ще ми се върнеш и много ще ме ядосаш.

— Ще внимавам — обеща Джони, защото реши, че ще направи голяма грешка, ако ядоса сестрата.

Тя пъхна два пръста в устата си, свирна пронизително и тутакси дотича дребно момиченце.

— Ето ти „делфинчето“, Ани — рече тя. — Заведи го при доктора, очаква го.

Джони последва детето по пътеки, посипани с блестящ натрошен корал, ослепително бели на палещото слънце. Минаха под големи сенчести дървета, които приличаха на дъб, само дето листата им бяха няколко пъти по-големи. Джони остана малко разочарован, защото винаги беше смятал, че тропическите острови са покрити с палми.

Ето че тясната алея излезе на голяма поляна с няколко едноетажни бетонни сгради, свързани с покрити алеи. Някои имаха големи прозорци, зад които зърна да работят хора, а други бяха без прозорци — вероятно машинни отделения, защото към тях водеха тръби и кабели.

Джони последва мъничката си водачка по стълбите към главната сграда. Докато минаваше край прозорците, той забеляза, че хората го оглеждат с любопитство. Нищо чудно, като се има предвид как пристигна. Понякога се питаше дали това необикновено пътешествие не беше чисто въображение — струваше му се прекалено фантастично, за да е вярно. И дали това място наистина се наричаше Острова на делфините, както му каза сестра Теси? Щеше да е просто невероятно съвпадение.

Водачката му, очевидно прекалено срамежлива или изпълнена с благоговение, за да пророни и дума, изчезна още щом го доведе до вратата, на която пишеше: „Доктор Кийт, заместник-директор“. Джони почука, изчака да чуе „Влез!“ и се вмъкна в голям кабинет с климатична инсталация, приятно хладен след зноя навън.

Доктор Кийт беше между четирийсет и петдесет години и имаше вид на университетски преподавател. Дори когато седеше зад бюрото, се забелязваше, че е необикновено високи върлинест. Освен това той беше първият бял човек, когото срещаше на острова.

Докторът му махна с ръка да седне и едновременно с това каза носово:

— Сядай синко!

Джони не обичаше да му викат „синко“, нито пък му допадна австралийския изговор на доктора, на който се натъкваше за първи път. Но благодари много учтиво, седна и зачака да види какво ще последва.

— Може би е най-добре да започнеш с това, какво се случи с теб, след като „Санта Ана“ потъна — най-неочаквано попита докторът.

Джони зяпна от изненада. Всичките му планове отидоха на вятъра. Те наистина не бяха обмислени в подробности, но все пак той се надяваше известно време да се прави на корабокрушенец, който страда от загуба на памет. А щом знаеха как е пътувал, знаеха и откъде е и без съмнение щяха да го отпратят веднага у дома.

Реши да не се предава току-така.

— Въобще не съм чувал за „Санта…“ каква беше там — отговори невинно той.

— Не ни вземай за толкова глупави, синко. Когато се появи на брега по такъв необикновен начин, попитахме по радиото бреговата охрана имало ли е наблизо корабокрушение. Казаха ни, че екипажът на товарния кораб на въздушна възглавница „Санта Ана“ е пристигнал в Брибсън и съобщил, че корабът им е потънал на около сто мили източно от нас. Освен това били спасени всички, дори и котката. Това като че ли изключваше да си бил на „Санта Ана“, докато не ни осени блестящата мисъл, че може би си бил пътник без билет. След това остана само да запитаме полицията по пътя на „Санта Ана“. — Докторът замълча за миг, взе от бюрото си лула и я заразглежда, сякаш за пръв път я виждаше. Тогава Джони реши, че доктор Кийт го разиграва и първоначалната му неприязън нарасна неколкократно. — Не можеш да си представиш колко момчета все още бягат от къщи — продължи дразнещият глас. — След няколко часа вече знаехме кой си — трябва да ти кажа, че когато се обадихме на леля ти Марта, тя не се зарадва особено. Не те осъждам, че си избягал.

Може би доктор Кийт все пак не беше толкова лош.

— И след като съм вече тук, какво ще правите с мен? — попита Джони и за своя тревога установи, че гласът му леко потреперва, а в него напират сълзи на разочарование и безпомощност.

— Няма какво толкова да правим за момента — отговори докторът и в миг възвърна надеждите му. — Нашият кораб е на континента и ще се върне едва утре. Ще мине седмица, преди отново да отплава, така че можеш да разчиташ поне на още осем дни тук.