Артър Кларк - Островът на делфините

— Мида. Чу те, че идваш.

Джони забеляза следващата мида навреме и успя да види движенията й. Тя беше дълга трийсетина сантиметра, закрепена отвесно в корала, така че се подаваха само отворените й устни. Тялото й, отчасти излязло от черупката, наподобяваше красиво цветно кадифе, обагрено в ярко смарагдово и синьо. Мик тропна на скалата до нея, мидата внезапно и разтревожено се затвори и водата, която изхвърча нагоре, замалко не опръска Джони по лицето.

— Това е дребосък — каза Мик пренебрежително. — За да видиш големите, ще трябва да се спуснеш дълбоко — те са дълги по метър, метър и половина. Дядо ми разказваше, че когато работел на малък платноход, с който излизали за бисери от Куктаун, веднъж видял мида три и половина метра. Но той беше известен с преувеличенията си, затова не му вярвам.

Джони пък не вярваше, че има миди по метър и половина, но както по-късно разбра, този път Мик беше казал самата истина. Не биваше да отхвърля като чисто въображение онова, което чуваше за рифа и обитателите му.

Изминаха още стотина метра, съпровождани тук-там от струите вода на раздразнените миди. Стигнаха до малък вир сред скалите. Нямаше вятър да набраздява повърхността му и Джони видя така ясно рибите, които сновяха из него, сякаш не плуваха, а се носеха из въздуха.

Бяха оцветени с всички багри на дъгата — на ивици, кръгчета и петна, като че ли смахнат художник бе лудувал с четката си. Дори най-шарените пеперуди не бяха така изумително пъстри като рибите, които щъкаха сред скалите.

Вирът имаше и много други обитатели. Мик му посочи две дълги пипала, които се подаваха от входа на малка пещера и се размахваха тревожно напред-назад, сякаш оглеждаха външния свят.

— Пъстра лангуста 2 2 Вид голям рак. — Б.р. — можем да я хванем на връщане. Страшно са вкусни печени на жарава с повечко масло.

В следващите пет минути той посочи на Джони цяла дузина създания. Момчето видя различни видове красиво оцветени раковини, морски звезди пълзяха бавно по дъното и търсеха жертви, раци отшелници се криеха в черупки, които бяха направили свои домове, а някаква твар, прилична на грамаден плужек, изстреля облак виолетово мастило, когато Мик я побутна.

Джони видя за пръв път в живота си октопод. Беше малък, широк десетина-двайсет сантиметра, и се таеше срамежливо в сенките, където би могъл да го забележи само специалист като Мик. Когато го подплаши, за да излезе на открито, той се плъзна сред коралите с изящно плавно движение и промени цвета си от мръсносиво на светлорозово. Джони с изненада установи, че е красиво мъничко същество, но сигурно щеше да промени мнението си, ако срещнеше голям екземпляр.

Можеше да остане тук целия ден и да изучава малкия вир, но Мик бързаше напред. Затова продължиха пътя си към далечната линия на морето, като вървяха на зигзаг, за да избягнат местата, където коралът беше твърде крехък и нямаше да издържи тежестта им.

Веднъж Мик спря и вдигна петниста раковина, голяма колкото борова шишарка.

— Гледай — поднесе я той на Джони.

В единия й край стърчеше черна изострена кука, която приличаше на мъничък сърп, и напразно се опитваше да го убоде.

— Отровна е. Бодне ли те, ще се почувствуваш много зле. Може и да умреш.

Мик остави раковината на скалата, а Джони се вгледа замислено в нея. Какво красиво, невинно на вид създание, а носи смърт! Нямаше да забрави този урок.

Научи също така, че може съвсем безопасно да опознава рифа, ако спазва две разумни правила. Първото беше да внимава къде стъпва, а второто — никога да не пипа нищо, освен ако не е сигурен, че е безопасно.

Най-после стигнаха края на рифа и спряха, загледани във водата, която леко се надигаше и спадаше. Отливът продължаваше и тя се оттичаше от подаващите се корали по стотици малки клисури, издълбани в живата скала. Тук имаше широки, дълбоки, открити към морето вирове и в тях плуваха много по-едри риби, отколкото Джони бе виждал.

— Ела — повика го Мик и си намести маската. После се спусна в най-близкия вир почти без да набразди повърхността и без да се обърне да види дали Джони го следва.

Джони се поколеба за миг, после реши, че не иска да се покаже страхливец, и предпазливо се спусна през трошливия корал. Още щом водата покри маската, забрави всички свои страхове. Сега, когато плуваше с потопено лице, подводният свят, който беше наблюдавал отгоре, изглеждаше още по-красив. Той самият приличаше на риба, която плува в гигантски аквариум и вижда всичко кристално ясно през стъклото на маската.