Артър Кларк - Островът на делфините

— Аз съм учен, но съм суеверен руски селянин. Логиката ми говори, че това са глупости, и все пак започвам да си мисля, че самата съдба те е изпратила тук. Най-напред начинът, по който пристигна — като в гръцки мит. А сега Спутник взима храна от ръцете ти! Чисто съвпадение, разбира се, но разумните хора карат съвпаденията да работят в тяхна полза.

„Накъде, за бога, бие“, почуди се Джони. Но професорът не продума, докато стигнаха до входа на Техноблока. Чак тогава подхвърли лукаво:

— Доколкото разбирам, не бързаш много да се върнеш у дома.

Сърцето на Джони подскочи и той с готовност каза:

— Точно така, господине. Бих искал да остана тук колкото може по-дълго. Бих искал да науча повече за вашите делфини.

— Те не са мои — поправи го решително професорът. — Всеки делфин е самостоятелна личност, индивид, който се радва на повече свобода, отколкото ние познаваме на сушата Те не принадлежат на никого и се надявам никога да не принадлежат. Искам да им помогна не само заради науката, а защото смятам това за чест. Никога не мисли за тях като за животни. На своя език те се наричат „морски хора“ и това е най-сполучливото им название.

За първи път Джони виждаше професора така разчувствуван, но беше готов да го разбере. Защото дължеше живота си на „морските хора“ и се радваше, че ще може да им се отплати.

Островът на делфините беше заобиколен от приказно царство — кораловия риф. Един човешки живот не би стигнал да се опознаят всичките му чудеса. Джони не бе и сънувал, че могат да съществуват подобни места, гъмжащи от необикновени и красиви същества, че в сравнение с тях горите и полята на сушата са като пустини.

При прилив морето заливаше рифа и извън водата оставаше само тесният пояс от бял пясък, който обточваше острова. Но часове по-късно настъпваше невероятна промяна. Макар разликата в равнището между прилив и отлив да беше само около метър, рифът се оголваше на километри. Наистина на места водата се оттегляше толкова далеч, че морето изчезваше от погледа и кораловото плато се простираше докъдето ти стигат очите.

Това беше времето да се изучава рифът. Необходими бяха само чифт здрави обувки, широкопола шапка, да те пази от слънцето, и маска за подводно плуване. Обувките бяха може би най-важната част от екипировката, защото острите чупливи корали нанасяха рани, които лесно се инфектираха и не зарастваха със седмици.

Когато Джони излезе за първи път на рифа, водач му беше Мик. Нямаше представа какво може да види и затова всичко му се струваше така странно, а и страшничко. Нямаше да е зле да бъде предпазлив, докато свикне. По рифа се срещаха малки, невинни на вид създания, които хапеха смъртоносно.

Двете момчета тръгнаха от плажа в западната част на острова, където откритият риф беше широк по-малко от километър. Отначало пресякоха безинтересна, ничия земя от мъртви натрошени корали — раздробени парченца, векове изхвърляни от бурите. Целият остров беше изграден от такива парченца, покрити от времето с тънък пласт почва, после с трева и бурени, и най-сетне с дървета.

Бързо отминаха зоната на мъртвите корали и Джони изпита чувството, че върви през градина от чудни вкаменени растения. Видя изящни вейки и клони от оцветен камък, и по-масивни фигури, досущ огромни гъби — бяха толкова твърди, че по тях можеше да се ходи. Но въпреки вида си те не бяха растения, а продукт на животинския свят. Когато се навеждаше, за да ги разгледа, Джони виждаше, че повърхността им е надупчена от хиляди пори. Всяка от тях представляваше клетката на отделен коралов полип — мъничко същество, подобно на морска анемония, а всяка клетка беше изградена от варовика, който животинката е отделяла, докато е била жива. Когато умирала, празната клетка оставала и следващото поколение градяло върху й. И така рифът растял година след година, век след век. Цялото това километрично, лъснало под слънцето плато, бе създадено от животинки, по-малки от нокът. А то представляваше само нищожна частица от огромния Голям бариерен риф, ширнал се на близо две хиляди километра покрай австралийския бряг. Сега Джони проумя думите на професора — рифът е най-грандиозното творение на тези малки същества.

Скоро осъзна, че стъпва не само по корали, но и по други живи същества. Внезапно, без каквото и да е предупреждение, само на няколко крачки пред него плисна струя вода и той ахна:

— Това пък какво беше?

Мик се засмя и отговори кратко: