Джон Гришам - Адвокат на улицата

Програмата израстваше пред очите ни. От всеки адвокат в „Дрейк и Суини“ щеше да се изисква по един случай седмично. Младите сътрудници щяха да поемат приемните часове под мое ръководство, а щом делата пристигнеха във фирмата, Артър щеше да ги разпределя между другите адвокати. Някои случаи могат да се решат за петнайсет минути, обясних аз на Артър, за други ще трябват по няколко часа, дори и месеци. Лесна работа, отвърна той.

Почти ми дожаля за политиците, бюрократите и прочие канцеларски служители, като си представих как четиристотин адвокати от „Дрейк и Суини“ изведнъж пламенно се захващат да защитават правата на уличния народ.

Артър остана цели два часа и се извини, като осъзна колко време ми е отнел. Но си тръгна далеч по-щастлив. Потегли право към кабинета си с нова цел, натоварен с праведна мисия. Изпратих го до колата, после хукнах да разкажа на Мордекай.

Чичото на Меган имаше крайбрежна къщичка в Делауер срещу остров Фенуик, близо до границата с Мериленд. Тя ми я описа — старомодна двуетажна сграда с грамадна веранда досами океана и три спални, идеално местенце за малко бягство през почивните дни. В средата на март още беше студено, тъй че можехме да четем книги край камината.

Това за трите спални не бе споменато случайно. Имахме къде да се усамотим, без да усложняваме положението. Тя знаеше, че още си ближа раните от първия брак, а след две седмици предпазлив флирт и двамата бяхме наясно, че нещата ще вървят бавно. Но имаше и още една причина да спомене трите спални.

Потеглихме от Вашингтон в петък следобед. Аз карах колата. Меган ме насочваше. А на задната седалка Руби гризеше овесени курабийки, ококорена от вълнение при мисълта, че ще прекара няколко дни на плажа извън града далеч от улиците, пиенето и наркотиците.

В четвъртък вечерта не бе взимала крек. Още три вечери с нас в Делауеър и щяха да станат общо четири. А в понеделник следобед постъпваше в „Истъруд“ — малка клиника за лечение на наркомания в източната част на Вашингтон. Мордекай бе натиснал здравата някого и Руби щеше да си има самостоятелна стая с топло легло поне за три месеца.

Преди да напуснем града, тя се изкъпа при Наоми и си облече чисти дрехи. Меган претърси за наркотици чантичката и всеки милиметър от дрехите й. Не откри нищо. Постъпката беше грубичка, но с наркоманите правилата са малко по-други.

Привечер спряхме до къщата. Меган идваше тук два-три пъти годишно. Ключът беше под изтривалката.

В събота откъм морето налетя студен, пороен дъжд. Усамотен на верандата, аз се поклащах в люлката, омотан във вълнено одеяло. Бях се унесъл и слушах шума на прибоя. Вратата изтропа и Меган пристъпи към люлката. Вдигна одеялото и се сгуши до мен. Прегърнах я здраво, за да не падне.

Тя не се дърпаше много.

— Къде ни е клиентката? — попитах аз.

— Гледа телевизия.

Мощен порив на вятъра хвърли мъгла в лицата ни и се прегърнахме още по-силно. Веригите на люлката изскърцаха, после стихнаха и престанахме да се люлеем. Гледахме бухналите облаци над океана. Времето не ни интересуваше.

— За какво си мислиш? — тихо запита тя.

За всичко и за нищо. Извън града можех за пръв път да погледна назад и да се опитам да преосмисля станалото. Преди трийсет и два дни бях женен, живеех в друг апартамент, работех в друга фирма и изобщо не познавах жената, която прегръщах сега. Как може животът да се промени тъй драматично само за месец?

Не смеех да мисля за бъдещето; още живеехме в миналото.

Преди да напиша тази книга, не се вълнувах особено за бездомниците. И определено не познавах човек, който работи с тях.

В столицата успях да открия Вашингтонската правна консултация за бездомници, където се запознах с директорката Патриша Фюджър. Тя и нейните колеги — Мери Ан Лъби, Скот Макнийли и Мелъди Уеб О’Съливан — ме въведоха в света на бездомните. Благодаря им от все сърце за помощта и съветите.

Благодаря също така на Мария Фоскаринис от Националния юридически център за бедните и бездомните, на Уила Дей Морис от женския център „Рахил“, на Мери Попит от „Нови усилия за жените“ и на Брус Касино и Брус Санфорд от „Бейкър и Хостетлър“.

Уил Дентън отново прочете ръкописа и предложи някои поправки, свързани с правните среди. Джеферсън Арингтън ме запозна с града. Джонатан Хамилтън проучи редица конкретни въпроси. Благодаря им.

А на истинския Мордекай Грийн и хората като него в нашия свят — дълбок поклон за доблестния им труд в окопите.