Джон Гришам - Адвокат на улицата

Двамата от „Ривър Оукс“ не издържаха. Вроденият им страх от съдебните зали бе достигнал нови измерения след три часа сблъсъци с Мордекай. За нищо на света не биха приели две седмици съдебен процес. Отчаяно тръснаха глави и трескаво си зашепнаха нещо.

Дори и на Тилман Гантри му бе дошло до гуша от пазарлъците на Артър. Споразумението вече бе на една ръка разстояние — защо не приключват, по дяволите!

Преди секунди Мордекай бе изревал: „Какво значение има?“ И беше прав. Всъщност нямаше никакво значение, особено за уличен адвокат като мен, чиято работа, заплата и положение изобщо нямаше да пострада от временната загуба на адвокатски права.

Станах и много учтиво изрекох:

— Ваша светлост, нека направим взаимна отстъпка. Ние предложихме шест месеца; те искат дванайсет. Съгласен съм на девет.

При тия думи погледнах Бари Нузо и колкото да бе невероятно, той ми се усмихна.

Ако Артър бе отворил уста в този момент, щяха да го линчуват. Всички си отдъхнаха, включително и Де Орио.

— Значи се споразумяхме — каза той, без да чака отговор от защитата.

С изумителна бързина сътрудничката му затрака по клавишите на компютъра и след минути ни връчи официалното споразумение. Тутакси го подписахме и напуснахме залата.

В кантората не ни чакаха с шампанско. София си гледаше работата както винаги. Ейбръхам беше в Ню Йорк на конференция по проблемите на бездомните.

Едва ли някоя друга правна кантора в Америка можеше тъй лесно да глътне петстотин хиляди долара, без да й проличи. Мордекай искаше нови компютри, телефони, а може би и ново отопление. Повечето пари обаче отиваха направо в банката — да трупат лихви и да чакат по-тежки дни. Сумата беше прилична. Можеше да гарантира оскъдните ни заплати за няколко години напред.

Може и да го мъчеше мисълта, че тръстът ще глътне другите петстотин хиляди, но поне отвън не му личеше. Мордекай не беше от хората, които се тревожат за непоправимото. Десетки сражения върху бюрото му чакаха да ги спечели.

За да уредим всички правни аспекти на споразумението, трябваха поне девет месеца тежък труд и на тази задача щях да посветя значителна част от времето си. Първо трябваше да установя всички наследници, после да ги открия, след това да ги вразумя, като чуят за какви пари става дума. Можеше да възникнат и усложнения. Например да се наложи ексхумация на Кито Спайърс, Темеко, Алонсо и Данте за генетичен анализ и установяване на бащинство. Ако наистина се окажеше баща, той ставаше наследник на децата, починали преди него. И тъй като беше мъртъв, започваше ново търсене на наследници.

Майката и братята на Лонта също предвещаваха страховити проблеми. Те все още имаха приятели и познати по улиците. Подир някоя и друга година щяха да ги пуснат под гаранция и нямаше лесно да се отървем от тях.

Предстояха и два проекта, които особено вълнуваха Мордекай. Първо програмата за доброволна правна помощ, която някога бяха започнали и прекратили поради спирането на държавните субсидии. Както научих от него, във върховите моменти около сто адвокати отделяли по няколко часа седмично, за да подпомагат бездомните. Мордекай ме помоли за съвет как да съживим програмата. Идеята ми хареса; покрай нея щяхме да стигнем до повече хора, да завържем връзки в адвокатската колегия и да събираме повече средства.

Всъщност средствата опираха до втория проект. София и Ейбръхам не умееха да разговарят с хората за пари. Мордекай можеше да омае когото си иска, мразеше обаче да проси. Оставах аз — умното колежанче, което знае как да се сдуши с професионалистите и да изкопчи от тях ежегодни помощи.

— Планираш ли както трябва, можеш да събереш по двеста хиляди на година — каза ми Мордекай.

— И какво ще ги правим?

— Ще си наемем две-три секретарки, още толкова сътрудници, може би и някой адвокат.

София вече си бе тръгнала. Седяхме в приемната, навън притъмняваше и Мордекай се унесе в мечти. Копнееше за старите времена, когато в кантората гъмжало от адвокати — цели седем на брой. Царял истински хаос, но малката фирма на хората от улицата била могъща сила. Подпомагала хиляди бездомници. Политици и бюрократи се вслушвали в нейния глас. А гласът бил мощен и го чували надалече.

— От пет години насам вървим все надолу — каза той. — А от това страдат хората. Сега имаме златния шанс да поемем по нов път.

И честта се падаше на мен. Аз бях младата кръв, новият талант, който трябваше да възроди правната консултация и да я издигне към висините. Щях да озаря мрачната сграда с лицата на десетки нови доброволци. Щях да създам система за събиране на средства, тъй че да водим борбата на равна нога с всички останали. Щяхме да се разраснем, дори да свалим дъските от прозорците на горния етаж и да го напълним с талантливи адвокати.