Джон Гришам - Адвокат на улицата

Докато съществувахме, имаше кой да се бори за правата на бездомните. И гласовете им щяха да звучат чрез нашия глас.

Рано сутринта в понеделник седях зад бюрото и бодро си вършех работата на адвокат — социален работник, когато на прага внезапно изникна „Дрейк и Суини“ в лицето на Артър Джейкъбс. Поздравих го любезно, но сдържано и той седна на един от кафявите столове. Не пожела да пие кафе. Просто искал да поприказваме.

Артър не криеше тревогата си. Слушах го като хипнотизирай.

Последните няколко седмици били най-трудните през цялата му професионална кариера — през всичките й петдесет и шест години. Споразумението не му донесло покой. След незначителното премеждие фирмата пак се носела с пълна пара напред, но Артър нощем не можел да мигне. Един от неговите съдружници бил извършил ужасна постъпка и в резултат загинали невинни хора. Каквото и обезщетение да бъдело изплатено, смъртта на Лонта и нейните четири деца щяла завинаги да виси над „Дрейк и Суини“. И Артър не вярвал някога да му олекне.

От изненада бях загубил дар-слово, затова само слушах. Щеше ми се да го чуе и Мордекай.

Артър страдаше и скоро ми дожаля за него. Беше на осемдесет години, от доста време мислел за пенсия, но сега не знаел как да постъпи. До гуша му идвало от печалбарство.

— Не ми остава много време — призна той.

Откровено казано, подозирах, че Артър ще носи цветя на погребението ми.

Правната консултация го заинтересува неимоверно и аз му разказах как бях попаднал тук. Запита колко време работя в кантората. Колко колеги имам? Откъде получаваме средства? С какво точно се занимаваме?

Щом веднъж бе открехнал вратичката, аз побързах да се вмъкна през нея. Тъй като през идните девет месеца не можех да се занимавам с право, колегите от консултацията ми възложиха да разработя нова програма за юридическа помощ с участието на доброволци от големите столични фирми. А най-голямата фирма бе неговата, тъй че смятах да започна от нея. Доброволците щяха да работят само по няколко часа седмично под мое ръководство и можехме да помогнем на хиляди бездомници.

Артър имаше някаква смътна представа за подобни програми. Тъжно призна, че от двайсет години насам не бил работил безплатно. Обикновено с такива неща се занимавали младите сътрудници. Както навярно си спомням.

Но идеята му хареса. Всъщност колкото повече разговаряхме, толкова по-мащабна програма започваше да се оформя. След няколко минути той вече съвсем откровено заяви, че ще задължи и четиристотинте си столични адвокати да отделят по няколко часа седмично в полза на бедните. Това му се струвало напълно в реда на нещата.

— Можеш ли да се справиш с четиристотин адвокати? — запита той.

— Естествено — казах аз, макар че си нямах ни най-малка представа откъде да започна. Но умът ми вече щракаше трескаво. — Само че ще ми трябва помощ.

— Каква помощ?

— Защо „Дрейк и Суини“ да няма свой собствен постоянен координатор по въпросите на благотворителната дейност? Този човек ще работи в тясна връзка с мен по всички правни проблеми на бездомниците. Откровено казано, за да се справим с четиристотин доброволци, ще ни трябва и някой от ваша страна.

Той се замисли. Всичко бе ново и звучеше много приятно. Продължих да го обработвам.

— Знам кой е най-подходящ. Не трябва непременно да бъде адвокат. Един добър правен администратор ще върши същата работа.

— Кой? — запита Артър.

— Познато ли ви е името Хектор Палма?

— Смътно.

— Сега е в чикагския клон, но доскоро работеше в столицата. Беше от екипа на Брейдън Чанс, но го покриха.

Артър присви очи, опитвайки се да си спомни. Нямах представа доколко е запознат с историята, но не вярвах да ме излъже. Пречистването в момента като че му доставяше огромно удоволствие.

— Значи го покриха, така ли? — запита той.

— Да, покриха го. Допреди три седмици живееше в Бетесда, после изведнъж се изнесе посред нощ. Спешно прехвърляне в Чикаго. Знаеше всичко за случая около склада и подозирам, че Чанс е искал да го укрие.

Предпазливо отмервах всяка дума. Не исках да наруша тайното си споразумение с Хектор.

Не се и наложи. Както винаги Артър четеше между редовете.

— От столицата ли е?

— Да, и жена му също. Имат четири деца. Сигурен съм, че с удоволствие ще се върне.

— А дали ще му е интересно да помага на бездомниците? — запита Артър.

— Защо не питате него?

— Точно това ще направя. Чудесна идея.

Ако Артър наистина пожелаеше Хектор Палма да се завърне в столицата, за да оглави новия благотворителен устрем на фирмата, това щеше да стане най-късно след седмица.