Джон Гришам: Да пропуснеш Коледа

И какво от това, не се уморяваше да повтаря Лутър. Приятелите и съседите отначало може би нямаше да одобрят, но тайно щяха да се пукнат от завист. Десет дни на Карибите, Нора, повтаряше той. На приятелите и съседите няма да им е весело, докато ринат сняг, нали? Няма кой да ни одумва, докато си се печем на плажа, а те тук ще се тъпчат с пуйки и мазнотии. Никой няма да посмее и гък да ни каже, когато се върнем отслабнали и загорели, без да се плашим от сметките в пощенската кутия.

Нора рядко го бе виждала така решителен. С невероятна настойчивост сразяваше всичките й възражения, едно по едно, докато накрая останаха само сумите за благотворителност.

— Ще допуснеш някакви си шестстотин долара да ни попречат да отплаваме за Карибите? — попита Лутър с жесток сарказъм.

— Не, ти се готвиш да го направиш — хладно отвърна тя. След тези думи всеки се оттегли в своя край на леглото и се опита да намери утеха в четивото си.

Измина цял час в напрегнато мълчание и накрая Лутър изрита завивките, събу вълнените чорапи и рече:

— Добре тогава. Да изпълним миналогодишната благотворителна програма, но без да надвишаваме сумата.

Нора захвърли романчето и протегна ръце към него. Прегърнаха се, целунаха се, а после тя посегна към брошурите.

Макар замисълът да принадлежеше на Лутър, Нора първа бе подложена на изпитание. То дойде под формата на телефонно обаждане в петък сутринта, след Деня на благодарността, от някакъв фукльо, когото тя не обичаше много-много. Човекът на име Оби беше собственик на „Онова нещо“, натруфена книжарничка с глупаво име и безумни цени.

След задължителните поздравления Оби премина към главния въпрос.

— Да ви кажа, тревожа се за коледните ви картички, мисис Кранк — заяви той с крайно загрижен тон.

— Защо се тревожите? — попита Нора. Не й беше приятно да й се натрапва някакъв вечно намусен продавач, който й проговаряше само през тези броени дни.

— Ами вижте, мисис Кранк, вие винаги подбирате от най-хубавите модели, а за нас вече е време да ги поръчаме. — Не го биваше да ласкае клиентите. Сигурно на всички все едно и също пробутваше.

Според експертната оценка на Лутър от „Онова нещо“ миналата Коледа им бяха прибрали 316 долара само за картички, а в момента това изглеждаше истинско разточителство. Е, сумата не беше голяма, но какво получаваха в замяна? Лутър категорично отказваше да помага при надписването на пликовете и лепенето на марките и се разфучаваше всеки път, когато бъдеше запитан дали едно или друго име трябва да бъде включено или зачеркнато от списъка. Освен това не благоволяваше дори да погледне картичките, които самите те получаваха, а Нора нямаше как да не си признае, че радостта от пристигането им намаляваше с всяка изминала година.

Ето тези съображения я накараха да заеме твърда позиция.

— Тази година няма да поръчваме картички. — В ушите й зазвучаха аплодисментите на Лутър.

— Какво няма?

— Не вярвам да не сте ме чули.

— А мога ли да попитам защо?

— Определено не.

Оби загуби дар-слово. Смутолеви нещо неразбираемо и затвори. За миг Нора се почувства горда от себе си. Но това не трая дълго, защото си представи въпросите, които щяха да последват. От сестра й, от съпругата на свещеника, от приятелките в комитета за борба с неграмотността, от леля й в старческия дом — всички те щяха в някакъв момент да попитат къде са се затрили коледните картички от тяхното семейство.

Да не са се загубили по пощата? Да не би да не им е останало време?

Не. Тя щеше да им каже истината. За нас тази година Коледа не се предвижда, Блеър замина и ние отиваме на пътешествие. А ако ви е толкова мъчно за картичките, догодина ще ви пратя две.

Мобилизирала цялата си енергия с помощта на чаша димящо кафе, Нора реши да не отбягва въпроса кои хора от списъка й всъщност изобщо ще обърнат внимание. Всяка година тя получаваше по няколко дузини картички, чийто брой намаляваше с времето, трябваше да признае, но не водеше сметка кой си прави труда и кой не. В суетнята около Коледа кой всъщност имаше време да се тревожи за картички, дето не са пристигнали?

А това я насочи към още едно от съпътстващите празника оплаквания от страна на Лутър — резервните бройки. Нора винаги купуваше повече от необходимото, тъй че да може веднага да откликне, ако получи неочаквана картичка. Всяка година пристигаха две-три от напълно непознати хора и няколко от познати, които за пръв път се бяха сетили, и в срок от двайсет и четири часа тя отвръщаше с поздравления от името на семейство Кранк, добавила на ръка пожелание за весело прекарване и много здраве.