Джон Гришам - Клиентът

От телевизионните филми Марк знаеше със сигурност, че всички обаждания на телефон 911 се записват. А той не желаеше да го записват. Нямаше намерение да споделя с когото и да било, дори с мама, какво е преживял преди малко. Моментът беше напрегнат и Марк отчаяно се нуждаеше от кратък разговор с братчето си, за да уточнят как да лъжат.

— Рики! — каза той и побутна крака на хлапето. Рики изстена, но не отвори очи. После се сви още повече. — Рики, събуди се!

Никакъв отговор. Рики само потрепера цял, сякаш замръзваше. Марк извади от шкафа одеяло и го зави, после омота в пешкир шепа ледени кубчета и решително притисна мокрия вързоп върху лявото си око. Нямаше никакво желание да обяснява какво го е сполетяло.

Загледа се в телефона и си спомни как в каубойските филми вечно идва момент, когато навсякъде се валят трупове, отгоре бръмчат облаци мухи и всички бързат да погребат мъртъвците, преди да са ги докопали гадните лешояди. След час щеше да се стъмни. Дали лешоядите летяха и нощем? Не беше виждал такова нещо по телевизията.

Беше ужасно да мисли как онзи дебел адвокат лежи там само с една обувка и около пистолета в устата му навярно още тече кръв, но когато си представи и лакомите лешояди, Марк не издържа. Взе телефона, набра 911 и се изкашля.

— Тука, значи, в гората има един умрял човек и таковааа… някой трябва да го прибере.

Мъчеше се да говори с дълбок бас, но още от първата сричка разбра, че усилията му са просто жалки. Дишаше тежко и усещаше как болката в челото му се засилва.

— Кой се обажда, моля? — запита безстрастен, почти механичен женски глас.

— Няма ли начин да я прескочим тая работа?

— Трябва да знаем името ти, моето момче.

Ха така! Значи бе разбрала, че говори с дете. Дано поне гласът му да звучеше като на ученик от горните гласове.

— Вас интересува ли ви къде е трупът, или не? — запита Марк.

— Къде е?

Чудничко, помисли си Марк. Ето че вече беше готов да разправи всичко. И то не на свой човек, а на някаква невидима жена, която носеше униформа и работеше в полицията. Представи си как записът на разговора бавно се върти пред съда — съвсем като в телевизионните филми. Щяха да проведат разни анализи на гласа и да докажат категорично, че именно Марк Суей е съобщил за трупа, когато още никой на този свят не е знаел за него. Той напрегна гърло и се помъчи да говори още по-глухо.

— Мястото е близо до „Движими имоти Тъкър“ и…

— Паркингът на Уинъл Роуд, нали?

— Да, точно така. В горичката между „Движими имоти Тъкър“ и магистрала седемнайсет.

— Значи трупът е в горичката?

— Е не точно в нея. Лежи върху една кола на поляната.

— Сигурен ли си, че става дума за труп?

— Вижте сега, човекът е гръмнат. С пищов право в устата и няма начин да е жив.

— Ти видя ли го?

Жената явно губеше професионалната си сдържаност. В гласа й започваха да звучат нервни нотки.

Ама че тъп въпрос, каза си Марк. Дали съм го видял! Оная сигурно мотаеше разговора, за да проследят откъде се обажда.

— Видя ли трупа, момчето ми? — повтори жената.

— Разбира се, че го видях.

— Трябва да си кажеш името.

— Слушайте, от магистрала седемнайсет се отклонява тесен път, който води към полянка сред гората. Колата е голяма и черна, а умрелият лежи отгоре й. Ако не го намерите, ваша си работа. Чао.

Той остави слушалката и се втренчи в телефона. Във фургона цареше пълна тишина. Марк пристъпи към прозореца и надникна иззад мръсните завески, почти готов да види как от всички страни връхлитат полицейски коли и командоси с високоговорители и защитни жилетки.

Стига глупости. Той отново разтръска Рики и с изненада откри, че ръката му лепне от пот. Но малчуганът продължаваше да спи, без да изпуска проклетия палец. Марк внимателно хвана брат си през кръста и го повлече по тесния коридор към детската стаичка, където с известни усилия успя да го намести на леглото. По пътя Рики измънка нещо несвързано и опита да се изправи, но после пак се сви на кълбо. Марк го зави с одеялото и затвори вратата.

Набързо надраска на едно листче, че излиза за около час, а Рики нещо не е добре и спи. Майка им не държеше да ги заварва вкъщи, но винаги трябваше да оставят бележка къде са отишли.

В залисията Марк изобщо не чу далечното бръмчене на хеликоптер.

Докато вървеше по пътеката, запали цигара. Преди две години от една къща в предградията близо до паркинга бе изчезнал нов велосипед. Носеха се слухове, че някой го видял зад един фургон. Пак според същите слухове две фургонни хлапета го били префасонирали и боядисали. Момчетата от предградията обичаха да наричат бедните си съседи „фургонни хлапета“, влагайки в това прозвище цялото си презрение. Двете групировки посещаваха едно и също училище, където всекидневно влизаха в яростни схватки. А и възрастните от предградията автоматично прехвърляха всички пакости и престъпления върху обитателите на паркинга.