Джон Гришам - Партньори

Пет минути след като бе отворена вратата, безшумната сигнална система в таванското помещение на Данило се активира и позвъни в офиса на частна охранителна фирма на единайсет пресечки оттам, в центъра на Понта Поран. Никой не реагира, защото дежурният по охраната на домовете се люлееше на един хамак в задния двор. На телефонния секретар се записа съобщение, предназначено за този, който би трябвало да чуе, че някой е влязъл в къщата на Данило. Изминаха петнайсет минути, преди да прослушат съобщението. Когато стигнаха до къщата, там вече нямаше никой. Нямаше го и господин Силва. Всичко изглеждаше наред, включително и костенурката под навеса. Къщата и портата бяха заключени.

Инструкциите в папката бяха пределно точни. При подобен случай не се обаждай в полицията. Най-напред опитай да намериш господин Силва и ако не го откриеш веднага, обади се на номера в Рио. Търси Ева Миранда.

Едва потиснал вълнението си, Гай се обади във Вашингтон както обикновено. Но когато произнесе думите: „Той е“, затвори очи и се усмихна. Гласът му беше с една октава по-висок.

От другата страна последва пауза. После:

— Сигурен ли си?

— Да. Отпечатъците съвпадат напълно.

Още една пауза, докато Стефано подреди мислите си — процес, който обикновено траеше частица от секундата.

— А парите?

— Още не сме започнали. Упоен е.

— Кога?

— Тази вечер.

— Чакам на телефона.

Стефано затвори, макар че би могъл да говори с часове.

Гай намери един пън зад къщата и седна. Тревата бе избуяла, въздухът — свеж и прохладен. До ушите му долитаха приглушени гласове на доволни мъже. В по-голямата си част изпитанието бе приключило.

Току-що спечели петдесет хиляди долара. Ако намереха парите, щеше да има още една премия, а той бе сигурен, че ще ги намерят.

Центърът на Рио. В малък, елегантен кабинет на десетия етаж на висока сграда Ева Миранда стисна телефонната слушалка с две ръце и бавно повтори думите, които току-що бе чула. Безшумната система бе уведомила охранителната фирма. Господин Силва не си е у дома, но колата му е паркирана под навеса и вратата е заключена.

Някой е влизал в къщата и е активирал алармата. Сигналът не би могъл да е фалшив, защото при пристигането на човека от фирмата системата все още била активирана.

Данило е изчезнал.

Може би е излязъл да бяга, а после се е отбил някъде. Според охранителя сигналът бил задействан преди час и десет минути. Данило обаче бягаше по-малко от час — шест мили по седем-осем минути всяка, максимум петдесет. Никакви изключения. Тя знаеше какво прави той.

Обади се в дома му на Руа Тирадентис, но оттам не отговори никой. Обади се на клетъчния телефон, който Данило вземаше със себе си понякога, но пак никакъв отговор.

Преди три месеца самият той бе задействал системата по невнимание и двамата се бяха уплашили сериозно, но след бързо телефонно обаждане всичко се изясни.

Беше особено внимателен с алармената система, за да прояви небрежност. Би му струвала твърде много.

Позвъни пак. Същият резултат. Трябва да има обяснение затова, каза си тя.

Набра номера на апартамента в Куритиба, град с милион и половина жители, столица на щата Парана. Доколкото им бе известно, никой не подозираше за съществуването на този апартамент. Беше нает под друго име и го използваха за склад и редки срещи. Понякога прекарваха там почивните дни, но не толкова често, колкото й се искаше.

Не очакваше да го намери там и наистина не го намери. Данило не би отишъл в апартамента, без да я предупреди.

След като свърши с телефонните обаждания, заключи вратата на кабинета си и се облегна на нея със затворени очи. Отвън се чуваха гласовете на сътрудниците и секретарките. Във фирмата в момента работеха трийсет и трима адвокати — беше втората по големина в Рио и имаше клонове в Сау Паулу и Ню Йорк. Телефоните, факсовете и копирните апарати жужаха в непрекъснат, далечен хор.

На трийсет и една тя беше вече опитна адвокатка с петгодишен стаж. Възлагаха й доста работа и идваше дори в събота. Фирмата се управляваше от четиринайсет съдружници, но сред тях имаше само две жени. Ева възнамеряваше да промени това съотношение. Десет от деветнайсетте младши адвокати бяха жени, което показваше, че в Бразилия, както и в Щатите, жените навлизат все по-масово в професията. Беше учила право в Католическия университет в Рио, една от най-добрите школи според нея. Баща й все още преподаваше философия в него.