Джон Гришам - Ударът

Когато ги напускам, фамилията е в много по-бодро настроение. Дълбоко са удовлетворени от факта, че най-сетне съдят ненавистната компания. Отвръщат на удара с удар — застрахователят е накърнил интересите им и те успяха да ме убедят в това. Сега се присъединяват към милионите други американци, които всяка година завеждат съдебни дела. Така се чувстват истински патриоти.

Седя в душната си кола сред оживеното улично движение и мисля за безумието на последните двайсет и четири часа. Днес подписах с Брузър договор, коварен като тресавище. Хиляда долара месечно изглеждат мизерна сума, но въпреки това ме плашат. Не са заплата, а заем и нямам представа как ще го погасявам. Дори и да изкарам нещо от делото „Блек“, то ще е след месеци.

Засега ще продължа да работя в „Йоги“. Принс все още ми плаща в брой — пет долара на час плюс вечеря и безплатна бира.

В този град има фирми, които изискват от своите сътрудници да носят елегантни костюми, да карат луксозни коли, да живеят в скъпи квартали и дори да членуват в най-реномираните клубове. Разбира се, плащат им доста повече от Брузър, но пък и ги товарят с куп излишни обществени задължения.

Виж, аз съм друга работа. И фирмата ми също. Мога да нося каквото си искам, да карам всякакви таратайки, да кисна по най-скапаните кръчми и никой няма копче да ми каже. Всъщност дори се питам как да реагирам, ако някое от момчетата в кантората ми предложи да отскочим до отсрещното заведение.

Изведнъж се усещам като волна птичка. Докато потокът от коли се юрва напред, в гърдите ми бликва вълшебно чувство за независимост. Мога да оцелея! Ще работя неуморно и сигурно ще науча за правния занаят много повече от който и да било в ония високи сгради. Ще понасям търпеливо високомерните насмешки и подигравки, че съм се хванал с толкова мижава фирма. Нека. Това ще ме закали. Не чак толкова отдавна бях взел да виря нос, докато се чувствах осигурен в „Броднакс и Спиър“, а после при Лейк, тъй че един студен душ ще ми дойде добре.

Когато паркирам пред „Грийнуей Плаза“, вече се стъмва. Повечето коли са изчезнали. Отсреща ярките светлини на клуб „Кехлибар“ са привлекли обичайното стадо камионетки и служебни коли. Неоновото сияние се вихри по целия покрив на сградата и озарява квартала.

Никой не може да обясни внезапния взрив на бизнеса с голи тела по тукашните места. Мемфис е крайно консервативен град с множество църкви, разположен в самото сърце на онази част от Америка, наречена „Библейски пояс“. Иска ли някой да заеме изборна длъжност, веднага се обявява за привърженик на най-строги морални норми и обикновено бива възнаграден със съответната бройка гласове. Просто не си представям да изберат кандидат, който проявява симпатии към стриптийза.

Гледам как цяла тайфа бизнесмени изпълзяват от колите си и хлътват в клуб „Кехлибар“. Единият е американец, останалите — японци. Сигурно искат да увенчаят тежките преговори с по едно-две питиета и да си изплакнат очите с последните достижения на американската силиконова индустрия.

Музиката вече гърми с пълна сила. Паркингът бързо се запълва.

Изтичвам до входа на кантората и отключвам. Канцелариите пустеят. Кой знае, сигурно всичко живо се е прехвърлило отсреща. Днес следобед определено имах чувството, че фирмата на Дж. Лиман Стоун не е място за работохолици.

Всички врати са затворени и вероятно заключени. В тая кантора никой никому не вярва. Е, и аз нямам намерение да оставям отключено.

Ще се задържа тук няколко часа. Мисля да позвъня на Букър и да го информирам за последните си премеждия. Напоследък и двамата сме позарязали ученето. От три години насам взаимно се контролираме и подръчкваме в това отношение.

А изпитът зловещо се мержелее на хоризонта като среща с бесилката призори.

Дочаквам утрото, без да ме арестуват, но почти не успявам да мигна. Някъде между пет и шест се поддавам на мътния вихър от мисли, кръжащи из главата ми, и ставам от леглото. За последните две денонощия не ми се събират и четири часа сън.

В шест без пет откривам номера в указателя и го набирам. Вече съм на втората чаша кафе. Сигналът прозвучава десетина пъти, докато най-сетне сънлив глас изрича отсреща:

— Ало.

— Бари Ланкастър, моля — казвам аз.

— На телефона.

— Бари, обажда се Руди Бейлър.

Чувам кашлица и си го представям как скача от леглото.

— Какво има? — нита той с много по-ясен глас.

— Извинявай, че те будя по никое време, обаче исках да ти спомена едно-две неща.