Джон Гришам - Ударът

— Драго ми е — казвам аз.

Не мога да определя възрастта му — някъде между четирийсет и петдесет. Отдавна се е сбогувал с по-голямата част от косата си, а оскъдните останки са изобилно напоени с гел и зализани по широкото му теме. Растителността около ушите е доста рядка и прошарена. Носи квадратни очила с телена рамка и дебели, замазани стъкла. Трудно ми е и да определя дали има прекалено голяма глава, или просто тялото е твърде дребно за нея, но, така или иначе, двете никак не си подхождат. Челото му се състои от две издути половинки, измежду които дълбока низина слиза надолу към носа.

Горкият Дек е един от най-невзрачните хора, които съм срещал. Лицето му още носи следи от опустошенията на юношеско акне. Брадичка просто няма. Когато говори, сбръчква нос, а горната му устна се повдига, разкривайки ред еднакво грамадни предни зъби.

Яката на осеяната с лекета бяла риза е съвсем протрита. Носи евтина червена вратовръзка с възел колкото юмрука ми.

— Да — казвам аз, като се мъча да не гледам в двете грамадни очи, които ме проучват иззад дебелите стъкла. — Става дума за застраховка. Ти сигурно си от колегите.

Носът му се събира с горната устна. Грамадните зъби лъсват насреща ми.

— Донякъде. Е, не съвсем. Нали разбираш, още не съм адвокат. Учих право, но не съм си взел последния изпит.

А, значи сродна душа.

— Тъй ли? — възкликвам аз. — Кога завърши?

— Преди пет години. Ама честно да си кажа, закъсах с изпита за адвокатски права. Вече шест пъти съм се явявал.

— Ехааа — промърморвам аз. — Моите съболезнования.

Новината не е от най-приятните. Изобщо не подозирах, че човек може да се явява на изпит толкова пъти.

— А ти кога ще го държиш? — пита той, като се озърта нервно из стаята. Седи на ръба на стола, сякаш е готов всеки момент да хукне навън. С два пръста подръпва кожата откъм опакото на лявата си китка.

— През юли. Страхотия, а?

— Да, голяма страхотия. Според мен. От една година не съм се явявал. Чудя се дали пак да опитам.

— Къде си учил право?

Задавам въпроса, защото от тия приказки ме хващат нервите. Не знам дали си струва да разговаряме за семейство Блек. Какво общо има Дек със случая? Какъв процент ще поиска?

— В Калифорния — отвръща той с най-бурната гримаса, която някога съм виждал. Очите мигат енергично. Веждите подскачат. Устните пърхат като пеперуди. — Вечерно. По онова време бях женен, работех по петдесет часа на седмица. Нямах много време за учене. Пет години, додето изкарам. Жената ме заряза. Преместих се тук.

Изреченията стават все по-кратки, накрая просто заглъхват и ме оставят да чакам продължението.

— Ясно. А откога работиш за Брузър?

— Скоро ще станат три години. Той не ме дели от другите адвокати. Издирвам случаи, обработвам ги и му заделям каквото се полага. Всички са доволни. Ако дойде нещо, свързано със застраховка, обикновено го прехвърлят на мен. Осемнайсет години съм работил като застрахователен агент. Писна ми. Отидох да уча.

Думите отново заглъхват. Гледам го и чакам.

— Ами ако ти се наложи да излезеш пред съда?

Той се усмихва виновно, сякаш разправя стар виц.

— Ами… ходил съм няколко пъти. Досега не са ме спипвали. Нали знаеш, при толкова много адвокати няма как да ни запомнят всичките. Ако е нещо по-сериозно, изпращам Брузър. Или някой от колегите.

— Брузър каза, че във фирмата сте петима.

— Точно така. Аз, Брузър, Никлас, Токсър и Ридж. Мене ако питаш обаче, това изобщо не е фирма. Всеки за себе си. Ще свикнеш. Сам си намираш клиентите и задържаш една трета от хонорара.

Заинтригуван от неговата откровеност, аз продължавам да разпитвам.

— Изгодно ли е за сътрудниците?

— Зависи какво искаш — отвръща той и боязливо върти глава, сякаш подозира, че Брузър подслушва отнякъде. — Има голяма конкуренция. За мен е добре, защото и без адвокатски права мога да си докарам четирийсет хиляди на година. Но между нас да си остане.

Много ми е притрябвало да го разгласявам.

— Как ще се споразумеем за моя случай? — питам аз.

— А, това ли. Ако капне нещо, Брузър ще ми плати. Аз му помагам с документацията, само на мен се доверява. Никой друг няма право да му бърника из папките. Случвало се е да уволнява адвокати за такива неща. Виж, аз съм безвреден. Няма къде да се дявам, поне докато не си взема изпита.

— Как са другите адвокати?

— Горе-долу. Един дойде, друг си замине… Той не наема отличници, ще знаеш. Прибира момчета от улицата. Работят година-две, натрупат клиенти и връзки, после отварят собствена кантора. Адвокат ли си, все нагоре вървиш.