Джон Гришам - Ударът

Дълги бръчки прорязват челото на Брузър. Той се замисля дълбоко.

— Различно. Зависи какво ще докараш. Миналата година един стигна до осемдесет хиляди, друг едва се добра до двайсет.

— А пък ти гушна триста хиляди — обявява Принс с жизнерадостен смях.

— Де да бяха толкова.

Брузър ме гледа втренчено. Предлага ми единственото оцеляло работно място в Мемфис и май усеща, че не горя от желание да го заема.

— Кога започвам? — питам аз, правейки жалки опити да покажа въодушевление.

— Незабавно.

— Само че изпитът…

— Не се тревожи. От днес тръгваш да печелиш. Ще ти обясня как.

— На всичко ще те научи — приглася му Принс, преливащ от щастие.

— Още днес ще ти платя хилядарката — продължава Брузър с тон на отчаян прахосник. — За начало. Ще ти покажа кантората, ще те въведа в работата, тъй да се каже…

— Страхотно — изричам аз с измъчена усмивка.

В момента просто няма накъде да се дърпам. Изобщо не би трябвало да съм тук, но ме е страх и се нуждая от помощ. Отделно стои неизясненият засега въпрос колко ще дължа на Брузър за услугите. Той не ми прилича на ония милозливи души, дето от време на време правят по някоя безплатна услуга за бедните.

Малко ми е зле. Може би от безсъние или от изненадващото нахлуване на полицията. Или пък от факта, че седя в този кабинет, гледам живи акули в аквариума и подготвям сделка с двамата най-големи мошеници на Мемфис.

Не много отдавна бях умен, лъчезарен третокурсник с перспектива за кариера в истинска адвокатска фирма и нетърпеливо очаквах да навляза в професията, да работя като вол, да развивам дейност в местния адвокатски съюз, да се изкачвам нагоре — с две думи, да върша всичко, което биха вършили моите приятели. А сега седя тук толкова слаб и уязвим, че обещавам да си подлагам задника за някакви жалки хиляда долара месечно.

Телефонът звъни. Спешно повикване за Брузър — сигурно са тикнали някоя гола танцьорка в панделата за неморално поведение. Ставаме от креслата. Брузър прикрива слушалката с длан и ми прошепва да дойда днес следобед.

Принс направо ще се пръсне от гордост. За нула време е успял да ме откачи от въжето и да ми намери работа. Но колкото и да се напрягам, не мога да се развеселя, докато Файърстоун кара с пълна скорост обратно към „Йоги“.

Решавам да се укрия във факултета. Два часа се спотайвам между рафтовете в мазето, преглеждайки дело след дело по моята тема. Всъщност само убивам времето.

Накрая бавно подкарвам към аерогарата и пристигам пред кантората на Брузър около три и половина. Кварталът се оказва много по-неприятен, отколкото ми изглеждаше само преди няколко часа. Улицата е с пет платна, наоколо гъмжи от малки промишлени предприятия, складове за продажби на едро и малки сенчести кръчмички, където работниците разпускат след тежкия ден. Аерогарата е съвсем наблизо и над покривите с грохот прелитат реактивни самолети.

Търговският център на Брузър носи името „Грийнуей Плаза“ и докато седя в колата си на претъпкания паркинг, забелязвам освен химическото чистене и видеотеката още две заведения — магазин за напитки и малко кафене. Поради плътно затворените врати и огледалните стъкла не мога да определя съвсем точно, но изглежда, че адвокатската кантора се е разпростряла на ширина пет-шест прозореца в централната част. Стискам зъби и отварям вратата.

Секретарката с джинсите седи зад невисока дървена преграда. Има изрусена коса и фантастична фигура, чиито чупки и извивки са подчертани по най-изгоден начин.

Обяснявам й защо съм тук. Очаквам троснато да ми посочи вратата, но тя се държи любезно. Със страстен, но съвсем интелигентен глас и без излишни глезотии ме моли да попълня необходимите формуляри за постъпване на работа. Дълбоко съм изненадан от новината, че правната кантора на Дж. Лиман Стоун предлага на своите служители доста прилична здравна осигуровка. Старателно изчитам ситния текст, защото не бих се учудил, ако Брузър е укрил тук-там дребни уловки, чрез които да впие още по-дълбоко нокти в плътта ми.

Но изненади няма. Питам секретарката дали мога да поговоря с Брузър и тя ми казва да почакам. Настанявам се на един от пластмасовите столове край стената. Приемната е обзаведена горе-долу като канцелария на благотворително дружество — захабен керамичен под, покрит с тънък слой прах, евтини столове, паянтови дъсчени стени и поразително изобилие от парцаливи списания. Секретарката Дру пише на машина и същевременно отговаря на обажданията. Телефонът звъни без прекъсване, но тя се справя умело и често продължава да трака, докато бъбри с клиентите.