Джон Гришам - Ударът

— Отдавна се знаем с Руди, иска ли питане — казва той. — Какъв е проблемът?

Принс ме поглежда и аз отново подхващам историята.

— Видях го в сутрешните новини — намесва се Брузър, когато стигам до пожара. — Вече пет души ми позвъниха по тоя повод. Това, адвокатите, сме големи клюкари.

Усмихвам се и кимвам, защото това се очаква от мен, после пристъпвам към посещението на ченгетата. Завършвам, без повече да ме прекъсват, и нетърпеливо чакам мъдрите съвети на своя адвокат.

— Значи си искал да работиш като помощник, а? — казва той, очевидно озадачен.

— Бях се отчаял.

— И къде ще работиш сега?

— Не знам. В момента много повече се вълнувам дали ще ме арестуват.

Това го кара да се усмихне.

— Остави на мен — самодоволно заявява той. Принс вече няколко пъти ме е уверил, че дори самият кмет не познава толкова ченгета, колкото Брузър. — Само изчакай да врътна два-три телефона.

— Засега да се покрие някъде, нали? — пита Принс, сякаш съм беглец от затвора.

— Аха. Покрий се някъде.

Кой знае защо, имам чувството, че в този кабинет неведнъж са давани подобни съвети.

— Какво знаеш за палежите? — пита Принс.

— Нищо. Във факултета не сме ги изучавали.

— Е, аз съм водил две-три дела за палеж. Може да минат дни, додето се установи дали пожарът е умишлен, или не. В стари сгради като оная всичко се случва. Ако е палеж, няма да приберат никого в близките дни.

— Никак не ми се ще да ме арестуват, нали разбирате. Особено след като съм невинен. Не искам да ме пишат по вестниците.

При тия думи се озъртам към стената, облепена с изрезки.

— Влизам ти в положението — отвръща той най-сериозно. — Кога си на изпит за адвокатски права?

— През юли.

— А после?

— Не знам. Ще потърся нещо.

Скъпият ми приятел Принс изведнъж се намесва в разговора.

— Що не го вземеш тук, Брузър? Имаш цял куп адвокати, мама му стара. Колко му е да прибереш още един? Той е отличник, умна глава, бачка като луд. Гарантирам за него. На момчето му трябва работа.

Бавно извръщам глава и поглеждам Принс, който ми се усмихва благо като Дядо Коледа.

— Мястото е страхотно — обяснява той с радостна възбуда. — Ще видиш какво правят истинските адвокати.

Той избухва в смях и ме плясва по коляното. Двамата се обръщаме към Брузър, който върти очи, сякаш отчаяно търси някакво приемливо възражение.

— Ами… бива. Аз винаги търся талантливи млади юристи.

— Видя ли? — казва Принс.

— Всъщност двама сътрудници току-що ме напуснаха, за да основат собствена фирма. Тъй че имам две свободни бюра.

— Видя ли? — повтаря Принс. — Казах ти, че ще потръгне.

— Само че не е работа на твърда заплата — добавя Брузър, който явно почва да възприема идеята. — Не, сър. При мен не се работи така. Очаквам моите сътрудници сами да се издържат, да си изкарват заплатите.

Прекалено съм смаян, за да говоря. Досега с Принс изобщо не сме обсъждали темата за бъдещата ми работа. Не желая да ми помага. А още по-малко искам Брузър Стоун да ми бъде шеф. Но и не ми се ще да го обиждам — особено пък сега, когато ченгетата душат наоколо и подхвърлят не особено тънки намеци за смъртна присъда. Просто нямам сили да кажа на Брузър, че приемам мошеник да ми бъде адвокат, но не и работодател.

— Как става това на практика? — питам аз.

— Много е просто и действа добре, поне според мен. А имай предвид, че за двайсет години съм опитал какво ли не. Имал съм поне петима-шестима партньори и десетки сътрудници. Единствената ефикасна система е тази, при която сътрудникът изкарва достатъчно хонорари, за да си покрие заплатата. Ще се справиш ли?

— Мога да опитам — неуверено казвам аз и свивам рамене.

— Можеш, разбира се — окуражава ме Принс.

— Получаваш хиляда долара аванс месечно и задържаш една трета от хонорарите. От тази една трета погасяваш авансите. Втората част отива за служебния фонд — режийни, канцеларски материали и тъй нататък. Третата е за мен. Ако не успееш да покриеш аванса, остава да ми дължиш. И така докато удариш по-голяма печалба. Ясно ли е?

Няколко секунди обмислям тази нелепа схема. Само едно може да бъде по-лошо от безработицата — работа, при която губиш пари и дълговете се трупат месец след месец. Хрумват ми няколко твърде конкретни и коварни въпроса. Тъкмо се каня да задам един от тях, когато Принс казва:

— Звучи ми съвсем прилично. Страхотна далавера. — И той отново ме плясва по коляното. — Ще натрупаш пари, тъй да знаеш.

— Колко печелят сътрудниците? — питам аз, макар че не вярвам да чуя истината.