Джон Гришам - Ударът

— А след това? — питам аз.

— Ще бъда в съда цял ден. Обади ми се при съдията Андерсън.

Телефонът звъни и Бари нетърпеливо ми помахва, сякаш аудиенцията е приключила.

Мисълта да събера цялата фамилия Блек около кухненската маса за групово подписване на договор не е кой знае колко примамлива. Ще бъда принуден да седя и да гледам как Дот се прокрадва през задния двор към скапания форд, мърморейки на всяка крачка, а после как подмамва и увещава Бъди да се откъсне от котките и пиенето. Сигурно ще се наложи да го издърпа за ухото. А аз ще трябва да седя на тръни, докато тя се губи нейде из задните стаи, за да подготви Дони Рей, и после със затаен дъх да го очаквам кога ще се появи за среща с мен, неговия адвокат.

За да избегна поне част от всичко това, спирам на една бензиностанция и се обаждам на Дот. Срамота. Фирмата на Лейк разполага с най-модерната електронна апаратура, а аз съм принуден да звъня от уличен телефон. Слава богу, Дот вдига слушалката. Просто не мога да си представя как бих разговарял с Бъди. Не ми се вярва да има телефон във форда.

Както винаги Дот е изпълнена с подозрения, съгласява се обаче да ме приеме за няколко минути. Не й нареждам изрично да събере цялата фамилия, но подчертавам колко е важно да получа подпис от всекиго. И типично по адвокатски добавям, че страшно бързам. Към съда, то се знае. Съдиите само мене чакат.

Докато паркирам пред дома на семейство Блек, все същите съседски кучета ме посрещат с ръмжене иззад телената мрежа. Дот стои на отрупаната с вехтории веранда и държи само на сантиметри от устните си цигара с филтър, която лениво отпраща над главата й струйка дим към моравата в предния двор. Явно чака и пуши отдавна.

Най-старателно изписвам върху лицето си широка фалшива усмивка и се разтапям от любезност. Бръчиците около устата й само трепват едва доловимо. Повежда ме през задушния тесен хол, по протрития мокет с метнати тук-там малки чердженца, за да не се виждат дупките. Минаваме край продъненото канапе, над което виси колекция от стари снимки на тримата като щастливо семейство, и влизаме в кухнята, където не чака никой.

— Кафе? — пита тя и ми кимва да седна край кухненската маса.

— Не, благодаря. Само малко вода.

Тя налива в пластмасова чаша вода от чешмата и я слага пред мен, без изобщо да се сети за лед. Двамата бавно извръщаме глави към прозореца.

— Не мога да го накарам да влезе — казва тя.

В гласа й няма и следа от яд или разочарование. Навярно просто има дни, когато Бъди се съгласява да влезе, и други, в които отказва.

— Защо? — питам аз, сякаш постъпките му подлежат на обяснение.

Дот само свива рамене.

— Трябва ти и Дони Рей, нали?

— Да.

Тя се измъква от кухнята и ме оставя да седя с чашата блудкава вода, съзерцавайки Бъди. Всъщност той почти не се вижда, защото предното стъкло на колата не е мито от десетилетия, а върху капака се подвизава цяла орда мърляви котки. Нахлузил е някакъв каскет, вероятно вълнен с наушници, и в момента бавно надига шишето към устните си. Струва ми се, че е увито в кафяв книжен плик. Пие лениво, без особен ентусиазъм.

Чувам как Дот тихичко разговаря със сина си. Стъпките им прошумоляват из хола, после двамата влизат в кухнята. Изправям се за първата си среща с Дони Рей Блек.

Дори човек да не знае от какво боледува, веднага личи, че Дони Рей е с единия крак в гроба. Струва ми се ужасно изпит и съсухрен, с хлътнали бузи и бледа пергаментова кожа. Още преди болестта е бил дребен, а сега се е прегърбил от кръста нагоре и изглежда не по-висок от майка си. Косата и веждите му са гарвановочерни, в странен контраст с нездравата кожа. Той обаче се усмихва и ми протяга костелива ръка, а аз намирам кураж да я стисна.

Дот го подкрепя през кръста и внимателно му помага да се настани на стола. Облечен е с измачкани джинси и простичка бяла тениска, която провисва около костеливото му тяло.

— Много ми е приятно — казвам аз, отбягвайки да поглеждам хлътналите му очи.

— Мама разправя хубави неща за теб — отвръща той. Гласът му е хрипкав и немощен, но думите звучат ясно. Никога не съм подозирал, че Дот може да каже нещо добро за мен. Дони Рей подпира брадичката си в шепи, сякаш иначе главата му няма да се удържи изправена. — Казва, че ще съдиш ония негодници от „Грейт Бенефит“ и ще ги накараш да си платят.

Изрича го по-скоро с отчаяние, отколкото с гняв.

— Така е — потвърждавам аз. Отварям папката и вадя копие на писмото от Бари Х. до „Грейт Бенефит“. Подавам го на Дот, която стои права зад Дони Рей. — Изпратихме им това — обяснявам самоуверено като опитен адвокат. — Не очакваме задоволителен отговор, тъй че в близките дни започваме делото. Сигурно ще им поискаме поне милион.