Джон Гришам - Ударът

Вече не се боя да го гледам. Той е мой клиент и разчита на мен. Приемам го с всичките му добри и лоши страни.

След малко Дони вече диша що-годе нормално, а очите му са влажни и зачервени. Не знам дали плаче, или просто се опомня от пристъпа.

— Извинявай — прошепва той.

Стръвницата изсъсква толкова силно, че я чуваме чак в кухнята, и извръщаме глави тъкмо навреме, за да видим как хвърчи през въздуха и се бухва в плевелите. Очевидно бдителната котка е проявила прекалено жив интерес към договора и Дот е трябвало да я цапардоса. В момента говори нещо цветисто на съпруга си, който хлътва още по-ниско зад волана. Пресяга се, грабва листовете и яростно тръгва към нас, а котките се разбягват на всички страни.

— Осемдесет на сто в гроба, разбра ли? — дрезгаво казва Дони Рей. — Скоро няма да ме има. Ако изкараш нещо от делото, моля те, погрижи се за тях. Не им е бил сладък животът.

Трогнат съм дотолкова, че не намирам думи да отговоря.

Дот отваря вратата и хвърля договора на масата. Първият лист е леко смачкан в долния край, а върху втория има петно. Надявам се да не е котешки автограф.

— Готово — казва тя.

Край на мисията. Бъди наистина се е подписал с някаква абсолютно нечетлива драскулка. Посочвам с пръст в края на документа. Дони Рей и майка му също се подписват, с което договорът е сключен. Разговаряме още няколко минути и аз поглеждам часовника.

Когато ги напускам, Дот е седнала до Дони Рей, нежно го гали по ръката и обещава, че всичко ще се оправи.

Бях се приготвил да обясня на Бари Х., че в събота не мога да ида на работа, защото съм затрупан с неотложни задачи около къщата. Мислех да предложа в замяна няколко часа от неделята, ако му трябвам. Но излезе, че се тревожа напразно. През уикенда Бари няма да е в града, а тъй като не бих и помислил да вляза в кантората без негова помощ, нещата се уреждат идеално.

Кой знае защо, призори мис Бърди не идва да блъска по вратата, а вместо това се захваща да подготвя всевъзможни инструменти пред гаража, точно под моя прозорец. Изпуска гребла и лопати. Стърже буци пръст от ръчната количка с острия край на кирката. Точи двете мотики и през цялото време бодро крещи тиролски песни. Най-сетне малко след седем слизам долу и тя се прави на учудена, че ме вижда.

— Я, добро утро, Руди. Как си?

— Чудесно, мис Бърди. А вие?

— Великолепно, просто великолепно. Не е ли прекрасен ден?

Денят едва започва и все още е прекалено рано за оценки. Струва ми се малко задушно за толкова ранен час. Май скоро ще налетят непоносимите жеги на мемфиското лято.

Мис Бърди великодушно ми отпуска чаша нескафе и препечена филийка, преди да повдигне темата за тора. За нейна радост аз се втурвам на работа. Под вещото й ръководство натоварвам първата петдесеткилограмова торба върху количката, тръгвам след нея по алеята покрай къщата, пресичам моравата и спирам пред една мижава леха до самата улица. Мис Бърди е с гумени ръкавици, в едната ръка държи чаша кафе, с другата ми сочи точно къде да сложа тора. Макар и изнемощял от бутането, особено по последната отсечка през росната трева, аз храбро разцепвам чувала и почвам да разхвърлям с вилата.

Когато след петнайсет минути приключвам с първата торба, тениската ми е мокра от пот. Мис Бърди ме повежда с количката обратно към задния двор за следващото зареждане. Посочва точно коя торба да взема и двамата се отправяме към нова леха, близо до пощенската кутия.

През първия час успяваме да разпръснем пет чувала. Двеста и петдесет килограма тор. Мъча се като грешен дявол. Към девет часа температурата вече е двайсет и седем градуса. В девет и половина си измолвам кратка почивка и след десет минути седене едва се изправям на крака. Не след дълго идва и неизбежната болка в гръбнака, но аз стискам зъби и само от време на време си позволявам по някоя страдалческа гримаса. Мис Бърди изобщо не забелязва.

По принцип не съм мързелив и сравнително неотдавна в колежа поддържах отлична спортна форма. Бягах, занимавах се в гимнастическия салон, но после дойде университетът и през последните три години почти не ми оставаше време за подобни глезотии. След няколко часа тежък физически труд се чувствам изнемощял до немай-къде.

За обяд мис Бърди ми отпуска една ябълка и два безвкусни сандвича с пуйка. Дъвча ги съвсем бавно, седнал в дворчето край вентилатора. Гърбът ме боли, краката ми са вдървени, ръцете ми треперят, а аз гриза като заек.

Докато я чакам да приключи с кухненската работа, погледът ми се плъзга над тясната зелена ивица, прескача грамадата от чували и среща стената на апартаментчето, което невинно си стои над гаража. Страшно се гордеех, когато успях да изкрънкам мизерния наем от сто и петдесет долара месечно, сега обаче се питам дали наистина съм бил чак толкова хитър. Всъщност кой спечели от сделката? Спомням си, че дори ме хвана срам, задето злоупотребявам с лековерието на милата старица. А сега ми се ще да я натъпча в чувал от тор.