Джон Гришам - Ударът

Около входа настъпва раздвижване и един санитар излиза заднишком, измъквайки носилка. Трупът е в сребрист чувал. Бавно тикат носилката по тротоара към „гробарката“ и я пъхват вътре. След минути се появява Кели, придружена от двама полицаи. Изглежда мъничка и уплашена. Слава богу, не е с белезници. Успяла е да се преоблече и сега е с джинси и бяла блузка. Качват я на задната седалка в една патрулна кола и заминават. Изтичвам към волвото и подкарвам към полицейския участък.

Съобщавам на сержанта зад бюрото на входа, че съм адвокат, че клиентката ми току-що е била арестувана, и настоявам да съм с нея, докато я разпитват. Казвам го достатъчно настойчиво и той набира някакъв номер бог знае къде. С мен тръгва друг полицай и ме отвежда на втория етаж, където в една стая за разпити седи Кели. Иззад стъклена преграда я гледа следовател от отдел „Убийства“. Казва се Смодъртън. Подавам му визитната си картичка. Той не благоволява да се ръкува с мен.

— Вие, адвокатите, сте доста чевръсти — изрича с пълно презрение.

— Тя ми се обади веднага след като е позвънила на 911. Какво установихте досега?

И двамата гледаме към нея. Тя седи на края на дълга маса и бърше очите си с книжна кърпичка. Смодъртън сумти, преценявайки какво точно да ми каже.

— Установихме, че съпругът й лежи мъртъв на пода в дневната с фрактура на черепа, изглежда, от удар с бейзболна бухалка. Не ни е казала кой знае колко, само, че се развеждат, промъкнала се вкъщи да си прибере дрехите, но той я сварил и започнал скандал. Бил много пиян, та някак успяла да му измъкне бухалката от ръцете и ето го сега в моргата. Вие с развода й ли се занимавате?

— Да. Ще ви дам копие от молбата. Миналата седмица съдията му разпореди да стои по-далеч от нея. Четири пъти я е пребивал.

— Видяхме следите от побоя. Искам просто да й задам няколко въпроса. Да имате нещо против?

— Не, разбира се.

Двамата с него влизаме в стаята. Кели се изненадва, като ме вижда, но успява да запази хладнокръвие. Следва лека съчувствена прегръдка на адвокат и клиентка. Към Смодъртън се присъединява и друг цивилен полицай на име Хемлит, който носи касетофон. Не възразявам. След като го включва, вземам инициативата в свои ръце.

— За протокола, казвам се Руди Бейлър, адвокат на Кели Райкър. Днес е понеделник, петнайсети февруари, деветдесет и трета година. Намираме се в Главното полицейско управление в центъра на Мемфис. Присъствам тук, защото клиентката ми позвъни у нас тази вечер, около седем и четирийсет и пет. Току-що се била обадила на 911 и каза, че според нея съпругът й е мъртъв. — Кимвам към Смодъртън, че сега може да продължи, а той ме поглежда тъй, сякаш му иде да ме удуши. Ченгетата мразят адвокатите, но тъкмо сега това най-малко ме притеснява. Смодъртън започва с ред въпроси относно Кели и Клиф — рождени дати, женитба, занятие, деца и тъй нататък. Тя отговаря търпеливо, с празен поглед. Подутината на лицето й е спаднала, но под лявото око синината не се е разсеяла. На веждата й още е залепена марля. Примира от страх.

Описва побоя с достатъчно подробности, та и на трима ни да настръхне кожата. Смодъртън изпраща Хемлит да донесе протоколите от трите ареста на Клиф заради побой. Тя разказва за физическото насилие, неотразено в протоколи, неописано на хартия. Говори за бейзболната бухалка и онзи път, когато й е счупил глезена с нея. Няколко пъти само я е насинявал, когато не му се щяло да троши кости.

Говори за последния побой, за решението си да избяга и да се скрие, а после да заведе дело за развод. Звучи безкрайно убедително, защото казва самата истина. Притеснява ме друго: скорошните неизбежни лъжи.

— Защо се върнахте вкъщи тази вечер? — пита Смодъртън.

— Да си прибера дрехите. Бях сигурна, че няма да е там.

— Къде бяхте отседнали през последните няколко дни?

— В един приют за малтретирани жени.

— Как се нарича той?

— Не бих желала да казвам.

— Тук, в Мемфис, ли се намира?

— Да.

— Как стигнахте тази вечер до апартамента си?

При този въпрос сърцето му подскача, но тя вече е помислила за това.

— С моята кола — отговаря.

— Каква марка е?

— Фолксваген разбит.

— Къде е тя сега?

— На паркинга пред апартамента.

— Можем ли да я огледаме?

— Не преди мен — казвам аз, спомнил си внезапно, че тук съм адвокат, а не съучастник.

Смодъртън поклаща глава. Ако се убиваше с поглед, сега да съм труп.

— Как влязохте в апартамента?

— Със собствения си ключ.

— Какво направихте, като влязохте?