Джон Гришам - Ударът

— Пистолетът — изкрещявам аз.

Клиф е бърз и як. Успява да се изправи, преди да съм си възвърнал равновесието.

— Ще те убия — виква той, отново се прицелва, но не ме улучва. Едва се изплъзвам. Вторият удар не разцепва друго освен въздуха. — Копеле гадно — изръмжава той и размахва бухалката.

Няма да му дам трета възможност, решавам светкавично. Още преди да насочи бухалката към мен, косо забивам в лицето му десен прав. Попада в челюстта му и го зашеметява, колкото да успея да го ритна в чатала. Идеално попадение на обувката ми. Буквално чувам как топките му се пръсват в съпровод на канския крясък. Бухалката се килва надолу, сграбчвам я и му я изтръгвам.

Замахвам силно и го хласвам в лявото ухо. Зловещ звук. Хрущят и пукат кости. Строполява се на четири крака и главата му се люшка един миг, после той се обръща и ме поглежда. Надига глава и понечва да се изправи. Вторият ми замах е едва ли не от тавана, събрал всичката ми сила. С цялата си омраза и страх стоварвам бухалката върху темето му.

Тъкмо да замахна отново, и Кели се вкопчва в мен.

— Спри, Руди!

Спирам. Поглеждам я обезумял, после свеждам очи към Клиф. Той е проснат по корем, тресе се и стене. Гледаме с ужас как тялото му се укротява. Още някой и друг спазъм. Мъчи се да изрече нещо. Издава гърлен звук, от който ни призлява. Опитва да помръдне главата си, от която шурти кръв.

— Ще убия тая гад, Кели — казвам задъхано, все още разлюлян от страх и бяс.

— Не!

— Да! Той би ни очистил.

— Дай ми бухалката — казва тя.

— Какво?

— Дай ми бухалката и изчезвай.

Смаян съм от спокойствието й в този момент. Знае точно какво трябва да прави.

— Какво ще правиш… — Поглеждам нея, поглеждам него.

Тя издърпва бухалката от ръцете ми.

— Не ми е за пръв път. Изчезвай. Бързо се скривай. Не си бил тук тази вечер. Ще ти се обадя по-късно.

Нищо не мога да сторя, освен да стоя вцепенен и да се взирам в мъжа на пода, който бере душа.

— Моля ти се, Руди — казва тя и лекичко ме побутва към вратата. — Ще ти се обадя по-късно.

— Добре, добре.

Отивам в кухнята, взимам пистолета и се връщам при нея. Гледаме се, после извръщаме очи към него. Прекрачвам прага. Тихо затварям вратата след себе си и се озъртам за любопитни съседи. Няма жива душа. Миг-два се колебая накъде. Отвътре никакъв звук.

Чувствам, че ми прилошава. Прокрадвам се в мрака. Изведнъж целият се обливам в пот.

Първата полицейска кола успява да пристигне за десет минути. Бързо се появява и втора. После линейка. Снишил съм се във волвото сред претъпкания паркинг и наблюдавам всичко това. Санитарите се потътрят към апартамента. Нова полицейска кола. Червени и сини светлини озаряват нощта и привличат цяла тълпа. Минутите текат, а от Клиф ни вест, ни кост. Един санитар се появява на входа и едва-едва измъква нещо от линейката. Не бърза човекът.

Кели е самичка вътре, уплашена, трябва да отговаря на стотици въпроси какво и как се е случило, а аз се спотайвам тук като последен страхливец. Снишавам се зад волана с надежда никой да не ме види. Защо я изоставих? Да ида ли да я спася? Главата ми ще се пръсне, всичко се размазва пред очите ми и бясното святкане на червени и сини буркани ме ослепява.

Не може да е умрял. Виж, осакатен… Но не и мъртъв.

Мисля да се върна. Шокът поотминава и страхът здраво ме сграбчва. Искам да изнесат Клиф на носилка и да изчезнат с него. Да го откарат в болница, да го обинтоват. Внезапно ми се приисква той да живее. Мога да се справя с него като жив човек, макар и побъркан. Хайде, Клиф, хайде, младежо! Надигни се, застани на прага.

Човек досега не съм убивал.

Тълпата нараства и един полицай я избутва назад.

Губя представа за времето. Отпред спира „гробарката“ на „Съдебна медицина“ и предизвиква у възбудените зяпачи порой от клюки. Клиф няма да бъде качен на линейката, Клиф ще бъде откаран в моргата. Открехвам вратата и повръщам възможно най-тихичко, но оплесквам колата до мен. Никой не ме чува. После обърсвам уста и се смесвам с тълпата. „Уби я накрая“ — чувам някакъв глас. Ченгетата сноват навън-навътре. На четири-пет метра съм от входа, изгубен в море от лица. Полицията обгражда блока с жълта лента. През няколко секунди зад прозорците проблясва светкавица на фотоапарат.

Чакаме. Трябва да я видя, но какво мога да сторя. През тълпата пробягва друг слух, който всъщност съдържа истината. Той е мъртвият. Смятат, че тя го е убила. Слушам внимателно какво се говори, та ако някой е видял от апартамента да излиза непознат малко след крясъците и писъците, поне да знам. Движа се бавно, наострил слух. Нищо такова не чувам. Отдалечавам се за няколко минути и пак повръщам зад храстите.