Дан Браун - Шестото клеймо

— Струва ми се, че се съмнявате — каза Кьолер. — Нали сте специалист по религиозна символика? Не вярвате ли в чудеса?

— Колебая се — отвърна Лангдън. „Особено за чудесата, които стават в научни лаборатории.“

— Може би „чудо“ не е точната дума. Просто се опитвах да говоря на вашия език.

— На моя език ли? — Професорът внезапно се почувства неловко. — Не искам да ви разочаровам, господине, но аз се занимавам с религиозна символика — аз съм учен, а не свещеник.

Кьолер ненадейно намали скоростта и погледът му поомекна.

— Разбира се. Много елементарно от моя страна. Човек не трябва да има рак, за да анализира симптомите му.

Лангдън никога не беше чувал да представят нещата точно така.

Продължиха по коридора; директорът кимна.

— Струва ми се, че с вас идеално ще се разбираме, господин Лангдън.

Лангдън обаче, кой знае защо, се съмняваше.

Постепенно професорът започна да усеща дълбоко вибриране. Шумът с всяка крачка ставаше все по-ясен и като че ли идваше от дъното на коридора пред тях.

— Какво е това? — попита Лангдън накрая. Трябваше да извика, за да може Кьолер да го чуе. Сякаш се приближаваха към действащ вулкан.

— Тръба за свободно падане — отвърна директорът и кухият му глас без усилие разсече въздуха. Той не даде повече разяснения.

Лангдън и не поиска. Беше уморен, а Максимилиан Кьолер, изглежда, нямаше желание да спечели награда за гостоприемство. Професорът си напомни защо е тук. Заради илюминатите. Някъде в тази огромна лаборатория сигурно имаше труп… труп, жигосан със символа, заради който бе долетял от близо пет хиляди километра.

Когато наближиха дъното на коридора, тътенът стана почти оглушителен и вибрациите преминаваха през подметките на обувките му. Зад завоя се появи зрителна галерия. В изпъкналата стена бяха вградени дебели стъкла като илюминатори на подводница. Той спря и погледна през едно от тях.

През живота си професор Робърт Лангдън беше виждал странни неща, ала не и такова. Той запремигва, като се чудеше дали не халюцинира. Виждаше огромно кръгло помещение, в което летяха като в безтегловност хора. Трима. Единият му махна с ръка и направи салто във въздуха.

„Боже мой — помисли си ученият. — Това е страната на Оз.“

Подът представляваше мрежеста решетка, нещо като гигантска телена мрежа. Под нея като в мъгла се виждаше грамадна метална перка.

— Тръба за свободно падане — каза спрелият да го изчака Кьолер. — Парашутизъм на закрито. За преодоляване на стреса. Това е вертикален вятърен тунел.

Лангдън смаяно продължаваше да гледа. Единият от скачащите, дебела жена, се приближи до прозореца. Въздушните течения я брулеха, ала тя се ухили и направи знак с палци нагоре. Професорът й се усмихна едва-едва и отвърна на жеста, зачуди се дали жената знае, че това е древен фалически символ за мъжественост.

Лангдън забеляза, че само тя носи нещо като миниатюрен парашут. Ивицата плат се развяваше над нея като играчка.

— За какво е това парашутче? — попита той директора. — Диаметърът му едва ли е повече от метър.

— Заради триенето — поясни Кьолер. — Намалява аеродинамиката й, за да може перката да я издига. — Той продължи по коридора. — Един квадратен метър забавя падащо тяло почти с двайсет процента.

Лангдън разсеяно кимна.

Изобщо не подозираше, че тази информация ще му спаси живота по-късно същата вечер в страна на стотици километри оттук.

Когато излязоха от задния вход на главния комплекс на ЦЕРН и се озоваха под яркото швейцарско слънце, Лангдън се почувства така, сякаш се е завърнал у дома. Гледката пред него приличаше на университетски кампус.

Тревист склон се спускаше към обширна равнина, разделена на обрасли със захарни кленове правоъгълници, оградени с тухлени общежития и алеи. В сградите влизаха и излизаха хора, натоварени с купчини книги. Сякаш за да подчертаят университетската атмосфера, две дългокоси хипита си подхвърляха фрисби и слушаха Четвъртата симфония на Малер, която ехтеше от един прозорец.

— Това са нашите общежития — докато се насочваше към алеята, водеща към сградите, поясни Кьолер. — Тук имаме над три хиляди физици. В ЦЕРН работят повече от половината от ядрените физици в света — най-големите умове на Земята — немци, японци, италианци, холандци, какви ли не. Нашите физици представляват над петстотин университета и шейсет националности.

Лангдън се смая.

— Как разговарят помежду си?