Дан Браун - Шестото клеймо

Пилотът погледна към входа.

— Хм, проклет да съм. — Той се обърна и зловещо се усмихна на професора. — За вълка говорим, а той в кошарата.

Без да знае какво да очаква, Лангдън слезе от пежото. Мъжът на инвалидната количка се приближи и му протегна потната си ръка.

— Господин Лангдън? Разговаряхме по телефона. Казвам се Максимилиан Кьолер.

Зад гърба му наричаха Максимилиан Кьолер, генерален директор на ЦЕРН, Konig — Краля. Този прякор се дължеше по-скоро на страх, отколкото на уважение към фигурата, която управляваше владенията си от своя инвалиден трон. Макар че малцина го познаваха лично, ужасяващата история за осакатяването му беше част от фолклора на ЦЕРН и никой не го обвиняваше за озлоблението му… нито за всеотдайността му към чистата наука.

Лангдън беше с Кьолер от съвсем скоро и вече усещаше, че директорът е човек, който се държи на разстояние. Професорът едва ли не трябваше да се затича, за да не изостане от електрическата количка на Кьолер, която безшумно потегли към главния вход. Лангдън никога не бе виждал такава — снабдена с всевъзможни електронни устройства, сред които телефон с много линии, пейджърна система, компютърен екран, дори малка подвижна камера. Подвижният команден център на крал Кьолер.

Влязоха през механичната врата и се озоваха в просторното централно фоайе на ЦЕРН.

„Стъклената катедрала“ — помисли си Лангдън, когато погледна нагоре.

Следобедното слънце осветяваше синкавия стъклен покрив, хвърляше геометрични отражения във въздуха и придаваше на помещението усещане за величественост. Ъгловатите сенки приличаха на вени по белите плочки на стените и мраморния под. Във въздуха се носеше чист, стерилен дъх. Неколцина учени енергично прекосяваха фоайето, стъпките им отекваха високо.

— Моля, насам, господин Лангдън. — Гласът на Кьолер звучеше почти като от компютър. Говореше със скован и прецизен акцент, напълно съответстващ на строгото му лице. Той се изкашля и избърса устата си с бяла кърпичка, без да откъсва мъртвите си сиви очи от професора. — Побързайте, моля. — Количката му сякаш се носеше по пода.

Лангдън мина покрай безброй коридори, отклоняващи се от централното фоайе. Навсякъде кипеше оживена дейност. Учените, които виждаха Кьолер, като че ли изненадано зяпнаха и гледаха Лангдън така, сякаш се чудеха кой ли трябва да е, че да му устройват такова посрещане.

— Срам ме е да призная, че никога не бях чувал за ЦЕРН — опита се да завърже разговор Лангдън.

— Нищо чудно — отвърна Кьолер. Лаконичният му отговор бе сурово прецизен. — Повечето американци не смятат Европа за световен лидер в научните изследвания. Те ни възприемат като стар търговски квартал — което е доста странно, като се замислиш за Айнщайн, Галилей и Нютон.

Лангдън не знаеше какво да каже. Извади факса от джоба си.

— Този човек на снимката, можете ли…

Кьолер го прекъсна с махване на ръка.

— Моля ви. Не тук. Сега ще ви заведа при него. — Той се пресегна. — Може би трябва да взема този факс.

Лангдън му го подаде и мълчаливо продължи да го следва.

Директорът рязко зави наляво и влезе в широк коридор, украсен с награди и грамоти. На входа имаше голяма бронзова плоча и Лангдън забави крачка, за да прочете надписа.

„Проклет да съм — помисли професорът. — Този човек не се е шегувал.“ Винаги беше смятал Мрежата за американско изобретение. Но пък неговите познания се ограничаваха до сайта на книгата му и някоя и друга виртуална обиколка на Лувъра и музея Прадо със стария му макинтош.

— Началото на Мрежата беше поставено тук като система от вътрешни компютърни сайтове — каза Кьолер, като пак се закашля и избърса устата си. — Така учени от различни отдели имаха възможност ежедневно да споделят своите открития помежду си. Разбира се, целият свят е с впечатлението, че Мрежата е създадена в Щатите.

Лангдън продължи след него по коридора.

— Защо не поправите тази грешка?

Кьолер безразлично сви рамене.

— Дребно недоразумение за незначително откритие. ЦЕРН е нещо много повече от глобална компютърна мрежа. Нашите учени почти всеки ден правят чудеса.

Професорът го погледна въпросително.

— Чудеса ли? — Тази дума определено не се чуваше често в харвардския факултет за естествени науки. Чудесата бяха оставени за теолозите.