Дан Браун: Шестото клеймо

— Аз съм — потвърди ученият и заключи сааба.

— Тъкмо навреме — каза мъжът. — Току-що кацнах. Моля, последвайте ме.

Тръгнаха да заобикалят хангара. Лангдън беше напрегнат. Не беше свикнал със загадъчни телефонни обаждания и тайни срещи с непознати. Тъй като не знаеше какво да очаква, носеше обичайното си облекло за лекции — спортен панталон, поло и сако от туид. Мислеше си за факса в джоба на сакото.

Пилотът, изглежда, усети тревогата му.

— Полетът не ви безпокои, нали, господине?

— Ни най-малко — рече Лангдън. „Безпокоят ме жигосаните трупове. Мога да понеса полета.“

Завиха зад ъгъла на хангара и излязоха на пистата.

Ученият се закова на място и със зяпнала уста се вторачи в спрелия на бетона самолет.

— С онова там ли ще летим?

Пилотът се ухили.

— Харесва ли ви?

Лангдън дълго се взира в машината.

— Дали ми харесва ли? Какво е това, по дяволите?

Самолетът пред тях бе огромен. По нещо приличаше на космическа совалка, само че отгоре беше съвсем плосък. Имаше форма на гигантски клин. Отначало Лангдън си помисли, че сънува. Машината изглеждаше стабилна като буик. Почти нямаше криле — само две къси перки в края на фюзелажа. Отзад се издигаше вертикална опашка. Останалата част от самолета представляваше корпус — дълъг шестдесетина метра — без прозорци, без нищо друго, само корпус.

— Двеста и петдесет тона, когато е зареден догоре — като баща, който се хвали с новороденото си дете, поясни пилотът. — Гори течен водород. Корпусът е от титанова матрица със силициевокарбидни влакна. Директорът сигурно адски бърза да ви види. Обикновено не праща това приятелче.

— Това нещо лети ли? — попита Лангдън.

Пилотът се усмихна.

— О, да. — Той го поведе към самолета. — Изглежда потресаващо, знам, но трябва да свикнете. След пет години ще има само такива сладури. СГПС — скоростни граждански пътнически самолети. Нашата лаборатория е една от първите организации, които притежават такъв.

„Трябва да е страхотна лаборатория“ — помисли си Лангдън.

— Този тук е прототип на боинг Х-33, но има десетки други — продължи пилотът. — Националният авиокосмически самолет например. Руснаците имат скрамджет, британците — ХОТОЛ. Това е бъдещето, само трябва да мине малко време, докато стигне до обществения сектор. Можете да се сбогувате с обикновените реактивни самолети.

Лангдън предпазливо погледна машината.

— Май предпочитам обикновен реактивен самолет.

Пилотът посочи стълбичката.

— Заповядайте, господин Лангдън.

След няколко минути Лангдън седеше в празния салон. Пилотът го настани на първия ред и изчезна в предната част на самолета.

Самият салон изненадващо приличаше на салон на просторен пътнически самолет. Единственото изключение бе отсъствието на прозорци, което смущаваше професора. През целия си живот беше страдал от слаба форма на клаустрофобия — остатък от злополука в детството му, — която все още не бе преодолял.

Омразата му към затворени пространства в никакъв случай не му пречеше, но винаги го беше дразнила. Проявяваше се почти незабележимо. Той избягваше спортове на закрито като скуош и с радост бе платил малко състояние за въздушния си викториански дом с високи тавани, въпреки че можеше да си вземе евтина квартира в кампуса. Лангдън често си мислеше, че детското му влечение към света на изкуството се е дължало на любовта му към откритите пространства в музеите.

Двигателите под него зареваха и корпусът завибрира. Лангдън мъчително преглътна и зачака. Усети, че самолетът се раздвижва. Над главата му тихо се разнесе кънтри музика.

Телефонът на стената до него иззвъня два пъти. Той вдигна слушалката.

— Ало?

— Удобно ли ви е, господин Лангдън?

— Не.

— Просто се отпуснете. Ще стигнем за час.

— И къде точно ще стигнем? — осъзнал, че няма представа закъде заминава, попита професорът.

— В Женева — отвърна пилотът и форсира двигателите. — Лабораторията се намира в Женева.

— В Женева — почувствал се малко по-добре, повтори Лангдън. — В северната част на щата Ню Йорк. Имам роднини близо до езерото Сенека. Не знаех, че в Женева има физическа лаборатория.

Пилотът се засмя.

— Не в щата Ню Йорк, господин Лангдън. В Швейцария .

Трябваше му доста време, докато смели тази информация.

— В Швейцария ли? — Пулсът му се ускори. — Нали казахте, че лабораторията е само на един час път?

— Така е, господин Лангдън — подсмихна се пилотът. — Самолетът развива петнайсет маха.