Дан Браун: Шестото клеймо

Убиецът се движеше сред навалицата по една европейска улица. Беше силен човек. Мрачен и як. Изненадващо пъргав. Мускулите му все още бяха твърди от възбуда след срещата.

„Добре мина“ — каза си той. Въпреки че работодателят му така и не си бе показал лицето, за убиеца беше чест да се срещне с него. Наистина ли бяха изтекли едва петнадесет дни, откакто го бяха потърсили? Все още си спомняше всяка дума от онзи телефонен разговор…

— Казвам се Янус — бе започнал мъжът. — Ние сме нещо като роднини. Имаме общ враг. Научих, че предлагате способностите си.

— Зависи кого представлявате — отвърна убиецът.

Янус му каза.

— Шегувате ли се?

— Виждам, че сте чували името ни — рече мъжът.

— Разбира се. Братството е легендарно.

— И все пак се съмнявате в искреността ми.

— Всеки знае, че братята отдавна са останали в историята.

— Заблуждаваща тактика. Най-опасният враг е онзи, от който никой не се бои.

Убиецът не бе убеден.

— Искате да кажете, че братството все още съществува, така ли?

— В по-дълбока тайна от всякога. Нашите корени стигат навсякъде… даже в свещената крепост на нашия смъртен враг.

— Невъзможно. Те са неуязвими.

— Нашите ръце са дълги.

— Никой няма толкова дълги ръце.

— Съвсем скоро ще повярвате. Вече е направена неопровержима демонстрация за могъществото на братството. Проява на коварство и доказателство.

— Какво сте извършили?

Мъжът му каза.

Убиецът се опули.

— Невъзможно.

На другия ден първите страници на вестниците по цял свят носеха едно и също водещо заглавие. Убиецът повярва.

И сега, петнадесет дни по-късно, не изпитваще никакви съмнения. „Братството все още съществува — помисли си той. — И тази вечер ще се разкрие, за да покаже могъществото си.“

Черните му очи загадъчно блестяха. Бе го призовало едно от най-тайните и страшни братства на света. И го бяха избрали мъдро, каза си убиецът. Неговата конфиденциалност му беше извоювала репутация, превъзхождана единствено от смъртоносната му ефикасност.

До този момент им служеше успешно. Бе убил и беше доставил исканото от Янус. Сега зависеше от Янус да използва могъществото си, за да се погрижи то да стигне където трябва.

Където трябва…

Чудеше се как ще го постигне Янус. Явно имаше вътрешни връзки. Властта на братството изглеждаше безгранична.

Янус. Очевидно псевдоним. Дали имаше нещо общо с двуликия римски бог… или с луната на Сатурн? Не че имаше значение. Янус притежаваше безкрайно могъщество. И убедително го бе доказал.

Докато вървеше, убиецът си представи, че предците му се усмихват. Днес той водеше тяхната битка, сражаваше се със същия враг, с който столетия наред бяха воювали те, още от XI век… когато войските на кръстоносците бяха плячкосали земите му, бяха насилвали и избивали неговия народ, бяха го обявили за нечист и бяха осквернили неговите храмове и богове.

Предците му бяха създали малка, ала смъртоносна армия, за да се защитават. Тези воини се бяха прочули като закрилници — опитни палачи, които бяха обикаляли земята и бяха убивали враговете. Те бяха станали известни не само с жестоките си убийства, но и с това, че ги бяха отпразнували с взимане на силния опиат, наричан от тях „хашиш“.

Така бяха получили наименованието си „хашишини“, буквално „последователи на хашиша“. А името „хашишин“ 5 5 На английски assassin означава наемен или политически убиец. Бел.Mandor. се беше превърнало в синоним на смърт на почти всеки език в света.

След шестдесет и четири минути все още невярващият и малко замаян от полета Робърт Лангдън слезе по стълбичката на окъпаната в слънце писта. Приятен ветрец раздвижи пешовете на сакото му. Откритото пространство го ободри.

Той примижа и погледна тучната зелена долина и заобикалящите го отвсякъде заснежени върхове. „Сънувам — каза си професорът. — Всеки момент ще се събудя.“

— Добре дошли в Швейцария — надвика рева на двигателите пилотът.

Лангдън си погледна часовника. 07:07.

— Току-що прекосихте шест часови пояса — поясни пилотът. — Тук минава един следобед.

Ученият свери часовника си.

— Как се чувствате?

Той поглади корема си.

— Все едно съм ял стиропор.

Пилотът кимна.

— От височината е. Летяхме на осемнайсет километра. Там сте били трийсет процента по-лек. За щастие разстоянието не беше голямо. Ако пътувахме за Токио, щях да издигна машината на максимална височина — сто и шейсет километра. Виж, това вече наистина ти обръща вътрешностите.