Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Оставете кутията до вратата — заповяда банкерът. Тъй като не виждаше друг изход, Лангдън приклекна и остави палисандровото сандъче до ръба на каросерията, точно пред отворената врата.

— Сега се изправете.

Робърт понечи да се изправи, но спря, забелязал малката гилза на пода до прага на каросерията.

— Изправете се и се отдръпнете от кутията.

Лангдън се задържа още секунда, вперил очи в металния праг. После се изправи и незабелязано побутна гилзата на ръба върху тесния перваз. След това заотстъпва назад.

— Върнете се при задната стена и се обърнете. Той се подчини.

Хванал пистолета в дясната си ръка, Верне посегна с лявата към дървеното ковчеже, но установи, че е прекалено тежко. Трябваха му и двете ръце. Банкерът вдигна поглед към двамата си пленници и пресметна риска. Бяха на около четири и половина метра, в отсрещния край на каросерията. С гръб към него. Той взе решение. Бързо остави пистолета върху бронята, вдигна кутията с две ръце, остави я на земята, мигновено грабна оръжието и го насочи напред. Нито един от двамата не помръдна.

Идеално. Оставаше само да затвори вратата и да заключи. Верне хвана металната врата и започна да я затваря. Когато прелетя покрай него, той се пресегна нагоре към резето. Вратата се затвори с трясък и банкерът натисна резето наляво. То се плъзна няколко сантиметра и ненадейно спря преди да е стигнало до края. Какво ставаше? Верне опита отново, ала пак безуспешно. Вратата не беше затворена добре! Обзет от паника, той силно я натисна, но тя не помръдна. Нещо я задържаше! Банкерът се обърна, за да опре рамо във вратата, ала в този момент тя полетя навън, блъсна го в лицето и го просна на земята. Пистолетът отхвърча от ръката му. Верне докосна лицето си и усети топлата кръв, която се стичаше от носа му.

Робърт Лангдън скочи на земята до него. Верне се опита да се изправи, ала не виждаше нищо и отново се строполи по гръб. Софи Нево крещеше. След секунди Верне усети, че го посипват буци пръст. Чу хрущене на гуми по чакъл и се надигна тъкмо навреме, за да зърне гумите на камиона. Предната броня се блъсна в едно дърво, двигателят зарева и стволът се огъна. Накрая поддаде бронята — и се откъсна. Бронираният камион полетя напред. Когато стигна до павирания път, в нощта се вдигна дъжд от искри, после голямата кола бързо се отдалечи по шосето.

Верне сведе поглед към земята. Дори на бледата лунна светлина виждаше, че там няма нищо.

Ковчежето беше изчезнало.

Необозначеният фиат се отдалечаваше от замъка Гандолфо и се спускаше към долината. Седналият отзад епископ Арин-гароса се усмихваше. Усещаше тежестта на чековете в черното куфарче в скута си и се питаше кога двамата с Учителя ще могат да направят размяната.

„Двайсет милиона евро.“

Сумата щеше да му осигури безкрайно по-ценна власт. Автомобилът се носеше към Рим. Арингароса отново се зачуди защо Учителя още не го е потърсил. Извади мобилния телефон от джоба на расото си и провери сигнала. Съвсем слаб.

— Тук мобифоните почти не работят — погледна го в огледалото шофьорът. — След пет-шест минути ще слезем от планината и сигналът ще се усили.

— Благодаря. — Епископът внезапно бе обзет от тревога. „Няма сигнал в планината ли?“ Учителя може през цялото време да се беше опитвал да се свърже с него. Може да си бе помислил, че се е случило нещо ужасно.

Арингароса бързо провери гласовата поща. Нищо. После разбра, че Учителя за нищо на света не би оставил съобщение — той обръщаше огромно внимание на сигурността си. Никой по-добре от Учителя не съзнаваше опасността от това да говориш открито в този модерен свят. Електронното подслушване бе изиграло важна роля в събирането на неговата смайваща секретна информация.

„Поради тази причина той извънредно много внимава.“

За нещастие, мерките за безопасност на Учителя не му бяха позволили да даде на епископа телефон за връзка. „Само аз ще установявам, контакт с вас — беше му казал той. — Затова не се разделяйте с мобифона си.“ И след като бе установил, че е възможно телефонът му да не е работил, Арингароса се страхуваше, че след като многократно не го е открил, Учителя може да си е помислил нещо ужасно.

„Ще си помисли, че се е случило нещо. Или че не съм получил чековете.“

Епископът започна да се поти.

„Или още по-лошо… че съм взел парите и съм избягал!“

Увисналата предна броня на камиона с пронизително стържене се влачеше по пустия крайградски път и вдигаше дъжд от искри върху предния капак.