Дан Браун - Шифърът на Леонардо

„Абсурд!“

Не можеше да си представи никакви обстоятелства, които да обясняват поведението на Сониер. Дори да се беше опасявал за живота си, тримата сенешали също знаеха тайната и по този начин гарантираха сигурността на Ордена. Защо уредникът бе поел толкова голям риск да предаде на внучка си ключовия камък, особено след като двамата не се бяха разбирали? И защо да замесва него… нали изобщо не се познаваха?

„Липсва част от тази загадка“ — помисли си той.

Отговорите очевидно трябваше да почакат. Камионът намали скоростта и двамата се сепнаха. Под гумите захрущя чакъл. „Защо Верне вече спира?“ — зачуди се Робърт. Банкерът им беше казал, че ще ги откара далеч от града. Камионът се движеше съвсем бавно и по неочаквано неравен терен. Софи неспокойно го погледна, припряно затвори криптекса и заключи ковчежето. Професорът отново го уви в сакото си.

Камионът спря. Двигателят продължи да работи. Ключалките на задната врата изщракаха. Когато вратата се отвори, Лангдън с изненада установи, че са спрели в гориста местност далеч от пътя. Верне напрегнато се изправи пред тях. Държеше пистолет.

— Съжалявам — каза той. — Наистина нямам друг избор.

Андре Верне изглеждаше неловко с пистолет, ала в очите му блестеше решителност, която Лангдън нямаше желание да изпробва.

— Боя се, че трябва да настоя — като насочи оръжието срещу тях, каза банкерът. — Оставете ковчежето.

Софи притисна дървената кутия към гърдите си.

— Нали казахте, че сте били приятели с дядо ми!

— Длъжен съм да пазя собствеността на дядо ви — отвърна Верне. — И точно това ще направя. А сега оставете ковчежето, на пода.

— Дядо ми го повери на мен! — заяви тя.

— Направете го — заповяда Верне и посочи с пистолета. Софи остави кутията в краката си.

Цевта на оръжието се насочи към Лангдън.

— Донесете ми ковчежето, господин Лангдън — нареди банкерът. — И искам да знаете, че се обръщам към вас, защото няма да се поколебая да ви застрелям.

Робърт го зяпна смаяно.

— Защо?

— А вие как смятате? — изсумтя Верне. — За да защитя собствеността на клиента си.

— Сега ние сме вашите клиенти — отбеляза Софи. Изражението на Верне претърпя зловеща метаморфоза и стана леденостудено.

— Не знам как сте се сдобили с този ключ и номера на сметката, госпожице Нево, но е ясно, че има някаква мръсна игра. Ако имах представа какви престъпления сте извършили, изобщо нямаше да ви помогна да напуснете банката.

— Казах ви, че нямаме нищо общо със смъртта на дядо ми! — възрази тя.

Верне погледна Лангдън.

— И все пак по радиото твърдят, че ви издирват не само за убийството на Жак Сониер, но и на още трима души.

— Какво?! — Професорът се вцепени. „Още три убийства ли? — Съвпадението го смая повече от факта, че е основен заподозрян. Струваше му се абсолютно невероятно да е случайно. — Тримата сенешали? — Той сведе поглед към палисандровата кутия. — Щом сенешалите са били убити, Сониер не е имал друг избор. Трябвало е да предаде ключовия камък на някого.“

— Когато ви предам, полицията ще открие истината — заяви Верне. — Вече и без това забърках банката в тази история.

Софи го прониза с поглед.

— Вие очевидно нямате намерение да ни предадете. Иначе щяхте да ни върнете в банката. А вместо това ни водите тук и ни държите на мушка.

— Дядо ви се обърна към мен, за да пазя собствеността му. Каквото и да съдържа тази кутия, няма да допусна да я използват като веществено доказателство в полицейско следствие. Донесете ми я, господин Лангдън.

Софи поклати глава.

— Недей.

Отекна изстрел и куршумът улучи стената над тях. Гилзата изтрака на пода. Вибрациите отекнаха в каросерията.

„Мамка му!“ Лангдън инстинктивно се приведе.

— Вдигнете кутията, господин Лангдън — още по-уверено нареди банкерът.

Робърт се подчини.

— А сега ми я донесете. — Застанал зад задната броня, Верне се беше прицелил в него, протягайки пистолета напред в каросерията.

С ковчежето в ръка, Лангдън тръгна към отворената врата.

„Трябва да направя нещо! — помисли си той. — Нима ще му дам ключовия камък на Ордена?!“ — Докато се приближаваше, професорът се зачуди дали не може да използва факта, че е по-нависоко. Макар и вдигнат нагоре, пистолетът бе на височината на коляното му. — Може би един добре насочен „ритник?“ За съжаление Верне, изглежда, усети опасното динамично развитие, отстъпи няколко крачки назад и спря на около два метра от камиона. Далеч извън обсега на Лангдън.