Дан Браун - Изгубеният символ

Заплахата почти не му направи впечатление. Директорката обаче беше казала нещо друго, което привлече вниманието му. „Питър Соломон е избрал вас“. Това, наред със споменаването на масоните, му оказа странно въздействие. Лангдън погледна масонския пръстен на приятеля си — една от най-ценните вещи на Питър, семейно наследство, носещо символа на двуглавия феникс, най-мистичния образ на масонската мъдрост. Отблясъците на златото разбудиха в него неочакван спомен.

Робърт ахна. Сякаш отново чу злокобния шепот на похитителя: „Още не сте проумели, нали? Защо сте избран?“

Само за един ужасяващ миг мислите му се фокусираха и мъглата се разнесе.

Изведнъж причината за неговия избор му стана кристално ясна.

На шестнайсет километра оттам, докато шофираше по Сютланд Паркуей, Малах чу на дясната седалка характерно вибриране. Днес айфонът на Питър Соломон се беше оказал могъщо оръжие. На дисплея се виждаше привлекателна жена на средна възраст с дълга черна коса.

ПОВИКВАНЕ — КАТРИН СОЛОМОН

Той се усмихна, без да обърне внимание на обаждането. „Съдбата ме привлича все по-близо“.

Следобед бе примамил Катрин Соломон в дома си с една-единствена цел — да прецени дали тя разполага с информацията, която можеше да му помогне… навярно семейна тайна, насочваща към нещото, което търсеше. Оказа се обаче, че брат й не й е разкрил нищо за онова, което е пазил през всички тези години.

И все пак Малах научи от Катрин нещо друго. „Нещо, което й спечели още няколко часа живот“. Тя потвърди, че всичките й проучвания са на едно място, заключени в нейната лаборатория.

„Трябва да ги унищожа“.

Проучванията на Катрин щяха да отворят нова врата на разбиране, а щом тя дори само се открехнеше, щяха да последват и други. Щеше да е въпрос само на време всичко да се промени. „Не мога да го допусна. Светът трябва да остане такъв, какъвто си е… носен от течението в мрак и невежество“.

Айфонът сигнализира, че Катрин е оставила съобщение. Малах го прослуша.

— Питър, пак съм аз — прозвуча загриженият глас на Катрин. — Къде си? Все още мисля за разговора с доктор Авадон… и съм обезпокоена. Всичко наред ли е? Моля те, обади ми се. В лабораторията съм.

Съобщението свърши.

Малах се усмихна. „Катрин не би трябвало да се тревожи за брат си, а за себе си“. Отби от Сютланд Паркуей и продължи по Силвър Хил Роуд. След около километър забеляза в тъмнината бледия силует на ЦПСМ, сгушен сред дърветата вдясно от пътя. Целият комплекс беше ограден с бодлива тел.

„Добре охранявана сграда, така ли? — Той се ухили. — Познавам един човек, който ще ми отвори“.

Откритието се стовари отгоре му като вълна.

„Знам защо съм тук“.

Застанал в средата на Ротондата, Лангдън изпита непреодолимо желание да се обърне и да избяга… от отрязаната ръка на Питър, от лъскавия златен пръстен, от подозрителните погледи на Сато и Андерсън. Само че стоеше като вцепенен и отчаяно стискаше ремъка на кожената чанта, която висеше преметната през рамото му. „Трябва да се махна оттук“.

Стисна зъби, защото пред очите му отново се появи онази студена утрин преди години. Беше шест часът и той тъкмо влизаше в аудиторията, както винаги след „ритуално“ плуване в харвардския басейн. Щом прекрачи прага, го лъхна познатата миризма на тебеширен прах и парно отопление. Направи две крачки към катедрата — и спря като закован.

Там го очакваше един мъж — елегантен джентълмен с орлови черти и царствени сиви очи.

— Питър? — ахна Лангдън.

Питър Соломон се усмихна и белите му зъби лъснаха в сумрака.

— Добро утро, Робърт. Изненадан ли си, че ме виждаш? — Говореше меко и все пак гласът му излъчваше властност.

Лангдън бързо се приближи и топло се ръкува с приятеля си.

— За бога, какво прави един йейлски аристократ в Харвард призори?

— Секретна мисия в тила на врага — пошегува се Соломон и посочи стегнатия корем на Робърт. — Плуването дава резултат. В добра форма си.

— Само се опитвам да те накарам да се почувстваш стар — отвърна Лангдън на шегата. — Много се радвам да те видя, Питър. Какво има?

— Кратка командировка. — По-възрастният мъж огледа пустата аудитория. — Съжалявам, че се отбивам без предупреждение, Робърт, но имам само няколко минути. Трябва да разговарям с теб за нещо… лично. Искам услуга.

„Виж, това се случва за пръв път“. Лангдън се зачуди с какво един обикновен професор може да помогне на човека, който притежаваше всичко.