Дан Браун - Изгубеният символ

— Отвори го — напрегнато рече Катрин.

Триш не можеше да си представи, че документ от една страница съдържа всички тези странни ключови комбинации. Ала когато кликна и го отвори, те бяха там… кристално ясни и лесни за забелязване в текста.

Катрин се приближи, вперила поглед към плазмената стена.

— Този документ… защитен ли е?

— Добре дошла в света на дигитализирания текст — отвърна Триш.

Автоматичната защита представлява стандартна практика при дигитализираните документи. При този процес сървърът позволява на потребителя да търси в целия текст, но после разкрива съвсем малка част от него, нещо като реклама — само изразите, намиращи се непосредствено до търсените ключови думи. Като скрива по-голямата част от текста, сървърът не допуска нарушаване на авторските права и праща на потребителя интригуващо послание: „Имам информацията, която търсиш, но ако искаш цялата, ще трябва да я купиш от мен“.

— Както виждаш, документът съдържа всичките ти ключови думи — прибави Триш, докато скролваше силно орязаната страница.

Катрин безмълвно се взираше в плазмената стена.

По-младата жена й даде една минута, после пак скролна в началото на текста. Всички ключови думи бяха с подчертани главни букви. „Рекламният“ текст — по една-две думи от двете страни на търсения израз — беше с малки букви.

Триш нямаше представа за какво се отнася документът. „И какво е «сюмболон», по дяволите?“

Катрин нетърпеливо се приближи към екрана.

— Откъде идва този документ? Кой го е написал?

Триш вече работеше по въпроса.

— Дай ми една секунда. Опитвам се да открия източника.

— Трябва да знам кой го е написал — напрегнато повтори Катрин. — Трябва да видя и останалата му част.

— Опитвам се — отвърна Триш, сепната от нервността на шефката си.

Странно, местонахождението на файла не се изписваше като обикновен уеб адрес, а като цифров IP адрес.

— Не мога да се справя с маскирането на айпито — изпъшка системната анализаторка. — Името на домейна не излиза. Почакай. — Тя затвори прозореца на програмата. — Ще пусна трейсрут.

И въведе поредица команди, за да разкрие всички точки между нейната машина и сървъра, който съхраняваше документа.

— Ей сега ще стане — каза тя, докато командата се изпълняваше.

Трейсрутът беше изключително бърз и на плазмената стена почти мигновено се появи дълъг списък от мрежови устройства. Списъкът продължаваше… през паяжина от рутери и суичове, които свързваха компютъра в контролната зала с…

„Какво е това, по дяволите?“ Търсенето спря, преди да стигне до сървъра, в който се намираше документът. Кой знае защо, нейният пинг беше срещнал мрежово устройство, което го бе погълнало, вместо да го върне обратно.

— Трейсрутът като че ли блокира — съобщи Триш. „Изобщо възможно ли е такова нещо?“

— Пусни го пак.

Младата жена пусна нов трейсрут и получи същия резултат.

— Нищо. Задънена улица. Сякаш документът е в някакъв непроследим сървър. — Тя прегледа последните няколко точки преди задънената улица. — Обаче мога да ти кажа, че се намира в района на Вашингтон.

— Майтапиш се.

— Нищо чудно. Тия търсещи програми действат географски, с други думи, първите резултати винаги са някъде наблизо. Освен това една от твоите ключови думи е „Вашингтон“.

— Тогава защо не потърсим в домейн регистъра? — предложи Катрин. — Така няма ли да открием кой е притежател на този домейн?

„Малко елементарно, ама не е лоша идея“. Триш влезе в база данните и въведе команда за търсене на IP адреса с надеждата да свърже криптираните цифри с действително име. Раздразнението й постепенно се заменяше с растящо любопитство. „Чий е този документ?“ Резултатите се появиха бързо, без да дадат пълно съответствие, и Триш отчаяно вдигна ръце.

— Сякаш това айпи не съществува. Не мога да открия никаква информация за него.

— Айпи адресът съществува. Преди малко попаднахме на документ, който се съхранява там!

„Вярно“. И все пак притежателят на този документ очевидно предпочиташе да не разкрива самоличността си.

— Не знам какво да ти кажа. Такива търсения всъщност не са в моята област и ако не решиш да повикаш някой хакер, аз се предавам.

— Познаваш ли подходящ човек?

Триш се завъртя и погледна шефката си.

— Шегувах се, Катрин. Идеята не е много добра.

— Но такива неща се правят, нали? — Тя си погледна часовника.

— Хм, да… непрекъснато. Технически е съвсем просто.