Дан Браун - Изгубеният символ

— Това е оригинал на Майкъл Паркс. — Доктор Авадон ненадейно се появи до нея с поднос вдигащ пара чай. — Мислех да седнем при камината. — Поведе я натам и й предложи място. — Няма причина да сте нервна.

— Не съм нервна — прекалено бързо отрече Катрин.

Той й се усмихна окуражително.

— Всъщност работата ми изисква да познавам кога хората са нервни.

— Моля?

— Аз съм практикуващ психиатър, госпожо Соломон. Това е професията ми. Брат ви идва при мен почти от година. Аз съм неговият терапевт.

Катрин го зяпна. „Брат ми ходи на психотерапия?“

— Пациентите често предпочитат да мълчат за терапията си — продължи доктор Авадон. — Вярно, допуснах грешката да ви позвъня, но в своя защита трябва да кажа, че брат ви ме подведе.

— Нямах… нямах представа.

— Извинявам се, ако ви притеснявам — стеснително рече той. — Забелязах, че когато пристигнахте, огледахте лицето ми. Да, гримирам се. — Докторът засрамено докосна бузата си. — Имам дерматологично заболяване, което предпочитам да крия. Обикновено ме гримира жена ми, но когато я няма, се налага да разчитам на собствената си непохватност.

Катрин кимна, бе прекалено смутена, за да отговори.

— А тази разкошна коса… — Той посегна към буйната си руса грива. — Перука. Кожната болест засегна и фоликулите на скалпа ми и цялата ми коса отиде на кино. — Авадон сви рамене. — Боя се, че суетата е най-големият ми грях.

— А моят очевидно е липсата на възпитание.

— Нищо подобно — разоръжаващо се усмихна събеседникът й. — Да започваме, какво ще кажете? Чаша чай?

Седнаха пред камината и Авадон наля чай.

— Брат ви ме научи да поднасям чай по време на сеансите ни. Каза, че всички в рода ви обичали чай.

— Семейна традиция — потвърди Катрин. — Чист, моля.

Няколко минути пиха чай и водиха общ разговор, ала Катрин нямаше търпение да научи истината за брат си.

— Защо идва при вас Питър? — „И защо не ми е казал?“ Естествено, той беше преживял прекалено много трагедии — съвсем млад бе изгубил баща си, после, само за пет години, погреба единствения си син, а след това майка им… Но въпреки това се държеше.

Доктор Авадон отпи глътка чай.

— Брат ви дойде при мен, защото ми има доверие. Връзката между нас двамата е по-силна, отколкото между обикновен пациент и лекар. — Той посочи един поставен в рамка документ до камината. На Катрин й заприлича на диплома, но после забеляза двуглавия феникс.

— Значи сте масон? — „И то от най-високата степен“.

— С Питър сме братя, така да се каже.

— Трябва да сте направили нещо важно, за да ви посветят в трийсет и третата степен.

— Всъщност не. Имам наследствени пари и давам много за масонска благотворителност.

Сега разбираше защо брат й има доверие на този млад лекар. „Масон с голямо наследство, което инвестира във филантропия и древна митология?“ Отначало изобщо не бе подозирала, че между доктор Авадон и брат й има толкова много общо.

— Когато ви попитах защо брат ми е дошъл при вас, нямах предвид защо ви е избрал — поясни Катрин. — А защо е потърсил услугите на психиатър.

Лекарят се усмихна.

— Да, знам. Опитвах се учтиво да избегна въпроса ви. Не би трябвало да обсъждаме тази тема. — Той замълча за миг. — Трябва да подчертая обаче, че съм озадачен, че брат ви е премълчал за нашите разговори, като се има предвид, че пряко се отнасят за вашите проучвания.

— За моите проучвания ли? — Това разкритие я свари напълно неподготвена. „Брат ми говори за моите проучвания?!“

— Неотдавна брат ви се обърна към мен и поиска професионалното ми мнение за психологическото въздействие на откритията, които правите във вашата лаборатория.

Катрин замалко да се задави с чая.

— Нима? Това ме… изненадва — едва успя да смотолеви тя. „Какви ги върши Питър? Разказал е на психиатъра си за моята работа?“ Бяха се уговорили да не обсъждат работата й с никого. Нещо повече, запазването й в тайна беше негова идея.

— Сигурно знаете, госпожо Соломон, че брат ви е дълбоко загрижен какво ще се случи, когато проучванията бъдат публикувани. Той вижда в тях потенциал за значителна философска промяна в света… и дойде тук, за да разискваме възможните последици… от психологическа гледна точка.

— Разбирам. — Чашата леко трепереше в ръцете й.

— Дискутираме изключително важни въпроси: какво ще се случи с човека, ако най-после бъдат разкрити големите тайни на живота? Какво ще се случи, ако нещата, които приемаме на вяра… изведнъж категорично се докажат? Или ако бъдат опровергани като митове? Би могло да се твърди, че някои въпроси е по-добре да останат без отговор.