Дан Браун - Изгубеният символ

Катрин не вярваше на ушите си, ала успя да овладее чувствата си.

— Надявам се, не възразявате, доктор Авадон, но предпочитам да не разговарям за работата си. Не възнамерявам скоро да публикувам нищо. Засега откритията ми ще останат заключени на сигурно място в лабораторията.

— Интересно. — Събеседникът й се отпусна назад, за миг потънал в размисъл. — Както и да е, помолих брат ви да дойде отново днес, защото вчера преживя слаб срив. В такива случаи предпочитам пациентите…

— Срив ли? — Сърцето на Катрин се разтуптя. — Нервен срив ли имате предвид? — Не можеше да си представи Питър да получи нервен срив от каквото и да било.

Авадон любезно вдигна ръка.

— Моля ви, виждам, че ви разстроих. Съжалявам. Като се имат предвид тези неприятни обстоятелства, може би смятате, че ви дължа обяснение.

— Независимо дали ми дължите обяснение, брат ми е последният, който остана от нашето семейство. Никой не го познава по-добре от мен, тъй че, ако ми разкажете какво се е случило, вероятно ще мога да ви помогна. И двамата искаме едно и също — доброто на Питър.

Доктор Авадон дълго мълча, после бавно закима, сякаш Катрин е изтъкнала убедителен аргумент.

— Госпожо Соломон, ако реша да споделя с вас тази информация, ще го направя единствено защото смятам, че вашата проницателност ще ми е от полза и така ще мога да помогна на брат ви.

— Разбира се.

Той се наведе напред и опря лакти върху коленете си.

— Госпожо Соломон, още откакто брат ви започна да идва при мен, усетих, че води вътрешна борба с угризенията си. Никога не съм го притискал по този въпрос, защото причината за посещенията му е друга. И все пак вчера, по няколко причини, най-после го попитах за това. — Авадон я погледна право в очите. — Брат ви си разтвори душата, емоционално и ненадейно. Разказа ми неща, които не очаквах да чуя… включително всичко, което се е случило в нощта на смъртта на майка ви.

„Бъдни вечер — почти преди десет години. Умря в ръцете ми“.

— Каза ми, че майка ви била убита при опит за грабеж в дома ви. Някакъв мъж търсел нещо, което смятал, че брат ви крие.

— Така е.

Авадон я наблюдаваше изпитателно.

— Брат ви каза, че е застрелял този мъж.

— Да.

Лекарят си поглади брадичката.

— Спомняте ли си какво е търсил убиецът?

Десет години Катрин напразно се беше опитвала да изличи този спомен.

— Да, той искаше нещо съвсем конкретно. Което не ни говореше нищо.

— Е, на брат ви му е говорело.

— Моля?! — подскочи Катрин.

— Поне според онова, което Питър ми разказа вчера, той знаел точно какво търси убиецът. Но не желаел да му го даде, затова се престорил, че не разбира.

— Това е нелепо. Питър не може да е знаел какво търси онзи. Искането му не ни говореше нищо!

— Интересно. — Доктор Авадон замълча и си записа нещо. — Както споменах обаче, Питър ми каза, че знаел. Брат ви смята, че ако му е бил дал каквото е искал, днес майка ви вероятно е щяла да е жива. Тогавашното му решение е причина за всичките му угризения.

Катрин поклати глава.

— Това е безумно…

Лекарят се отпусна на стола си. Изглеждаше загрижен.

— Госпожо Соломон, вашата информация ми беше много полезна. Както се опасявах, брат ви, изглежда, донякъде е изгубил връзка с реалността. Трябва да призная, че се боях тъкмо от това. Точно по тази причина го помолих днес да дойде отново. Тези делузионни моменти не са еднократни, когато са свързани с травмиращи спомени.

Катрин отново поклати глава.

— Питър изобщо няма делузионни моменти, доктор Авадон.

— Бих се съгласил с вас, само че…

— Само че какво?

— Само че разказът му за нападението беше само началото… една съвсем мъничка част от дългата и невероятна история, която ми разправи.

Тя се наведе напред.

— Какво ви е казал Питър?

Авадон се усмихна тъжно.

— Ще ви попитам нещо, госпожо Соломон. Брат ви някога разговарял ли е с вас за онова, което според него било скрито тук във Вашингтон… или за ролята, която смята, че играе в закрилата на някаква огромна съкровищница… на изгубена древна мъдрост?

Катрин зяпна.

— Какви ги говорите, за бога?

Доктор Авадон тежко въздъхна.

— Това, което ще ви кажа сега, вероятно ще ви смае, Катрин. — Замълча и пак я погледна право в очите. — Но ще ми помогнете невероятно много, ако ми разкажете абсолютно всичко, което знаете по въпроса. — Посочи чашата й. — Още чай?

Пак татуировка.

Лангдън клекна и разгледа седемте мънички знака, допреди малко скрити под безжизнено свитите пръсти.