Дан Браун - Изгубеният символ

Погребан жив, тази нощ Робърт Лангдън преживяваше най-ужасния си кошмар.

Катрин Соломон безмълвно трепереше на пода в трапезарията на Малах. Тънкият тел около китките и глезените й вече се врязваше в плътта й — дори и най-слабите движения като че ли го стягаха още повече.

Беше видяла как татуираният поваля Лангдън в безсъзнание и повлича безжизненото му тяло наред с чантата и каменната пирамида. Нямаше представа къде. Агентът, който ги придружаваше, лежеше мъртъв. От много минути не бе чувала нищо и се чудеше дали татуираният и Робърт още са в къщата. Беше се опитала да вика за помощ, ала парцалът в устата й опасно потъваше още по-дълбоко в гърлото й.

Усети приближаващи се стъпки по пода и обърна глава, надяваше се въпреки всичко, че някой идва да й помогне. В коридора се появи грамадният силует на татуирания. Катрин потръпна — спомни си го изправен в семейното им имение преди десет години.

„Той изби цялото ми семейство“.

И сега се приближаваше към нея. Лангдън го нямаше. Мъжът приклекна, хвана я за кръста и грубо я преметна през рамо. Телът се вряза в китките й, парцалът заглуши мъчителните й викове. Татуираният я понесе към дневната, където само преди часове двамата спокойно бяха пили чай заедно.

„Къде ме носи?!“

Мъжът спря точно пред голямото маслено платно на Трите грации, на което се бе възхитила следобед.

— Нали спомена, че тази картина ти харесва? — прошепна той. Устните му почти докосваха ухото й. — Радвам се. Защото това може би ще е последното красиво нещо, което ще видиш.

С тези думи чудовището протегна ръка и натисна с длан дясната страна на грамадната рамка. За огромно удивление на Катрин платното потъна в стената като въртяща се врата. „Таен вход“.

Тя се опита да се отскубне, но мъжът я държеше здраво. Внесе я през отвора. Когато Трите грации се затвориха зад тях, Катрин видя дебелата изолация на гърба на картината. Каквито и звуци да се разнасяха тук, външният свят явно не биваше да ги чува.

Пространството беше тясно, по-скоро коридор, отколкото стая. Татуираният тръгна към отсрещната страна и отвори тежка врата, през която се излизаше на малка площадка. Оттам се виждаше рампа, спускаща се към дълбоко подземие. Катрин си пое дъх да изкрещи, ала парцалът едва не я задуши.

Рампата бе стръмна и тясна. Стените от двете страни бяха циментови, окъпани в синкава светлина, която сякаш се излъчваше отдолу. Оттам прииждаше топъл въздух, натежал от зловеща смесица миризми… остра воня на химикали, успокояващ тамян, земна миризма на човешка пот и най-вече, характерният дъх на инстинктивен животински страх.

— Твоята наука ме впечатли — прошепна мъжът, докато я носеше надолу по рампата. — Надявам се да те впечатли и моята.

Агент Търнър Симкинс стоеше приклекнал в мрака на Франклин Парк и не откъсваше поглед от Уорън Белами. Още никой не беше налапал примамката, ала имаше време. Радиостанцията му изпиука и той я включи с надеждата, че някой от хората му е забелязал нещо. Но се обаждаше Сато. С нова информация.

Симкинс я изслуша и се съгласи с причината за безпокойството й.

— Почакайте — каза той. — Ще проверя дали нямам видимост. — Промъкна се през храсталака, в който се криеше, и погледна натам, откъдето беше излязъл на площада. След известно маневриране я видя.

„Мамка му!“

Приличаше на джамия от Стария свят. Бе сгушена между две много по-големи здания и мавританската й фасада бе облицована с лъскави теракотни плочки, образуващи пъстроцветни мотиви. Над трите високи врати имаше два реда стреловидни прозорци, на които сякаш всеки момент щяха да се появят арабски стрелци и да обстрелят с лъковете си всеки неканен гост.

— Виждам я — съобщи той.

— Движение?

— Не.

— Добре. Искам да заемете нови позиции и да я наблюдавате много внимателно. Казва се Свещеният храм Алмас и е седалище на мистичен орден.

Симкинс отдавна работеше в района на Вашингтон, но не знаеше нито за този храм, нито за някакъв древен мистичен орден, помещаващ се на площад Франклин.

— Сградата принадлежи на група, наречена Древен арабски орден на благородниците на мистичния храм — осведоми го директорката на СЗС.

— Никога не съм чувал за тях.

— Струва ми се, че сте чували — възрази Сато. — Те са родствена организация на масоните, по-известна като шрайнерите 20 20 От shrine — храм, светилище (англ.) — Б.пр. .

Агентът скептично стрелна с поглед разкошната сграда. „Шрайнерите ли? Ония, дето строят детски болници?“ Не можеше да си представи по-безобиден „орден“ от филантропите, които носеха малки червени фесове и маршируваха на паради.